-Мечтата ми винаги е била да се реализирам в този спорт. Никога обаче не съм искала да изместя нито едно от тези момичета. Това беше техният отбор и те трябваше да извървят пътя си до края и да бъдат заедно. Аз само тренирах и стоях отстрани. Кой нормален човек би пожелал трагедия, за да влезе в отбора…
Любомира Казанова бе резерва на златния отбор вече трета година. Мечтата й да се докосне до любимките на цяла България се сбъдна през 2013-та. От тогава тя тренираше, тренираше и само тренираше. Не участваше в състезания. В повечето случаи дори не пътуваше с отбора. Тя напълно осъзнаваше, че петте титулярки ще се състезават до Олимпиадата в Рио де Жанейро и чак след това може да се надява да попадне в бъдещия нов отбор. Можеше единствено да влезе в състава, ако се случеше нещо извънредно. Контузия или операция на някоя от гимнастичките вкарваше на нейно място резервата. Точно както се получи преди един месец, когато Михаела Маевска се подложи на операция. Тогава за турнира в Корбей Есон, на който нашите бяха поканени да играят демонстративно, се наложи да бъдат използвани и двете резерви – Любомира Казанова и Снежана Дечева. Любомира заместваше капитанката в съчетанието с пет ленти, а Снежана играеше в композицията с обръчи и бухалки. Но това беше участие с характер по-скоро на представление, а не на турнирен принцип. Нямаше натиск на оценки и съдии. След него ежедневието се връщаше в познатото си русло. Любомира и Снежана щяха да продължат да бъдат резерви и само да помагат в тренировките, докато Михаела се възстановява. Буба вече бе свикнала да бъде в тази роля. Отдавна не й правеше впечатление, а тренираше с цялата си душа и сърце. Знаеше, че няма нито право, нито начин да измести някоя от титулярките. Освен в подобен с Маевска епизодичен момент. Три години… Три години, в които Любомира понесе цялата суровост на ролята да бъдеш допълнителен елемент. В един момент се чувстваш част от отбора, но в същия този момент не си съвсем част от него. Хем си част от успехите, защото всекидневно тренираш и помагаш на останалите. Хем обаче не ти дават медали след състезанията. Както всяка друга гимнастичка, така и Казанова изчакваше своя ред да се присъедини към следващ отбор. През това време обаче изпълняваше доста други роли освен на състезателка по художествена гимнастика. Ходеше да носи кафета на треньорките или вода на момичетата. Често играеше ролята на пощальон и минаваше през федерацията, за да вземе нещо важно. Общо взето момиче за всичко.
-Бубе, облепи бухалките! Бубе, помогни за лентите, станали са на нищо. Бубе, кафе, Бубе, сандвич…
Така всеки ден Любомира вършеше всичко освен тренировките. Облепваше бухалките, шиеше лентите. Защото състезателките имаха отговорност уредите им да бъдат изрядни преди всяка тренировка. А онази кафява пътека?! Любомира сякаш се беше сраснала с нея и животът й премина само на пътечката, на която тренираше. Отделно от другите. Работата й беше да знае мястото на всяка състезателка от отбора, за да може, ако се наложи, да влезе и да я замени. Само тя си знаеше какво й е било в тези три години. И затова, когато чу, че е влязла в отбора на мястото на Цветелина Стоянова с връзки, се разочарова от злобата на хората. Стана й обидно и мъчно. Не можеше да приеме, че има толкова злоба по света.
-Ако имах връзки, щях ли да чакам три години резерва?! Ако бях връзкарка, нямаше ли да вляза в отбора по-рано? Защо хората са толкова лоши?
Случи се обаче така, че Казанова трябваше да влезе в отбора по най-непредвидения и нежелан сценарий. Никой не предполагаше, че целият кошмар е истина и тя може да замени някое от момичетата заради това. Всеки друг момент, различен от този, щеше да я направи щастлива. Щеше да се радва, че е постигнала мечтата си. Мечтата на онова малко момиченце – да бъде истинска гимнастичка. Щеше да зарадва и родителите си, които в нейно лице виждаха свое продължение на спортните традиции в семейството. Но сега?! Сега беше истински ад, който никой от тях не искаше да се случи. Нито Любомира, нито близките й, останалите гимнастички, треньорите, абсолютно никой.
-Слизай долу да тренираш! До утре да си научила нещата на Цвети. Ще играеш на Европейското! Ще ти се обадя по-късно.
Шок! Любомира пребледня. Няколко минути стоя като препарирана. Сякаш не бе жива. Не помръдваше от мястото си, само седеше и гледаше екрана на телефона. Беше петък (10 юни). Телефонното съобщение бе получено от Ина Ананиева. Заради всичко, което се случваше в последните дни, треньорката искаше да се подсигури с Буба. Беше й написала, че ще играе на Европейското въпреки че все още се надяваше Цветелина да размисли и да се върне в отбора. Но нарочно изпрати на Любомира този текст, за да й покаже, че ситуацията е повече от сериозна. Всъщност, Ина си помисли, че Любомира е в една от стаите в залата на “Раковски”, в които живеят част от момичетата или прекарват времето между тренировките. Любомира обаче си бе вкъщи и точно в този момент преглеждаше гардероба си. Чудеше се какво да облече, защото вечерта бе поканена на рожден ден. Нейната добра приятелка и бивша гимнастичка Мария Матева щеше да празнува. Всички планове се разпаднаха на мига, в който пристигна съобщението от Ина. Малко след това в стаята влезе и майка й. Илиана Казанова никога не бе виждала дъщеря си в подобен вид. Бяла като платно. Любомира й обърна телефона и показа съобщението от Ананиева.
-Мамо, хвани бухалките. Дръж ги здраво! – викаше Любомира на майка си. Малко след сътресението вкъщи двете се посъвзеха и потеглиха към залата на “Раковски”. Свечеряваше се. Беше малко преди 21:00 часа. Любомира нямаше никакво време и трябваше да тренира. Ако ще и цяла нощ, но трябваше да бъде в залата, защото положението беше извън контрол. Спортът не е чужд на майка й. Илиана обаче беше бивш състезател по гребане. Никога не се бе докосвала до тренировки по художествена гимнастика. Освен като фен покрай дъщеря си. Нито знаеше какво да прави с бухалките, нито с лентата. Ако бяха гребла и лодка, щеше да се справи, но на гимнастическия килим със сигурност не се чувстваше в свои води. Докато Буба я напътстваше как да й държи някои от уредите, майка й комично се криеше от тях, но все пак помагаше. Не можеше да изостави дъщеря си в тежкия момент, в който бе изпаднала. Горе долу по това време в залата се появиха и останалите четири момичета – Михаела, Ренета, Цветелина Найденова и Християна. Говориха по телефона с Цветелина Стоянова, а след това заминаха, за да проведат онзи дълъг разговор помежду си. През това време Любомира продължаваше да опитва да тренира в залата. И тайно се молеше на Господ съотборничките й да успеят да убедят Цвети да се върне. Молеше се с цялото си сърце отборът да продължи още малко, за да изпълни мисията си докрай. Освен всичко Любомира осъзнаваше, че не е готова да замени точно нея. Съдбата може би си правеше адски зловеща шега, защото Казанова знаеше местата и можеше да замени всяка една от съотборничките си, само не и Цветелина. Все се получаваше така, че, ако Цвети я няма на тренировка, отсъстваше и Любомира. Чиста случайност. И най-малко бе подготвена да влезе на нейното място. Съчетанията на Цветелина играеше другата резерва – Снежана Дечева. След полунощ Буба почувства облекчение. След като се прибра от среднощната тренировка с майка си, научи от останалите, че Цветелина се е съгласила да се върне. Лошото е, че това бе само временно успокоение и в следващите дни предстоеше истински кошмар. На 12 юни (неделя) психоложката на отбора Татяна Янчева и Християна Тодорова получиха еднакви съобщения. Подател бе Цветелина Стоянова. “Не мога повече. Отказвам се.” Тогава по обяд Ина Ананиева каза на Любомира, че заминава с отбора на Европейското. На практика Буба проведе една тренировка в петък вечерта. Това обаче бе всичко друго, но не и нормална тренировка. Останалите състезателки ги нямаше, бяха при Стоянова, така че Казанова влезе в залата само за да пробва някакви отделни елементи. В събота тренира наравно с останалите, а в неделя отборът имаше почивен ден. Във вторник сутринта заминаваха. А в петък ансамбълът излизаше за участие на европейско първенство.
Бележка: Откъсът е от книгата „Златните 8“ с автор Стефан Ралчев
Красивата страна на спорта честити рождения ден на Любомира Казанова и й желае много здраве, любов и да проидължава да прави това, което й носи радост.
