Историята на Джон Никс би била типичната история на една легенда на спорта с много успехи като състезател и треньор. Нетипичното при него е, че на 84 години той продължава да пише по страниците на тази история.
Джон Алън Уисдън Никс днес празнува своя рожден ден. Като равносметка за живота си той може да се похвали с европейска и световна титла като състезател (със сестра си Дженифър, починала през 1980 година от сърдечен удар), място в Залата на славата на фигурното пързаляне, награда за треньор на годината през 2012 година и изграждането на над 1200 състезатели.
В момента Мистър Никс работи с американската шампионка Ашли Уагнер и все още не е обявил дали ще се откаже или ще изчака и олимпийския сезон. Но е време да дадем думата на легендарния треньор:
-Разкажи за началото на спортната си кариера?
-Семейството ми се занимаваше с продажба на спортни стоки в Англия и една сграда беше превърната в ледена пързалка. Баща ми искаше да продава оборудване за фигурно пързаляне, но не знаеше нищо за този спорт. Аз бях на 10 или 11 години и той реши, че аз и сестра ми трябва да се пързаляме, за да научим повече за кънките. Пързалката стана много популярна, направихме сериозни продажби, а аз станах фигурист.
-С какво ви спечели фигурното пързаляне?
-(смее се) Сега ме карате да си спомням неща, които са се случили преди 72 години. Помня само, че сестра ми беше много по-добра от мен. Когато напреднахме се преместихме в Лондон да тренираме. По това време имаше война и спортът не беше най-важното нещо на света. Ние със сестра ми харесвахме пързалянето и се състезавахме индивидуално. Аз станах шампион при юношите, а тя беше втора или трета. Тогава от Британската асоциация ни накараха да работим като двойка и обещаха да ни спонсорират.
-Какво беше да се състезаваш тогава?
-Помня Световното в Давос, Швейцария (през 1953 година семейство Никс печели златото), когато се пързаляхме навън и температурата беше около минус 28 градуса. Беше толкова студено, че когато си свалях кънките връзките бяха замръзнали. Състезанието се проведе на малък, дървен стадион и зрителите стояха прави. Винаги разказвам за този момент на състезателите ми, когато започнат да се оплакват.
-Какво помниш от олимпийските си участия?
-През 1948-а Олимпиадата беше в Сейнт Мориц (те стават осми) и валеше толкова силен сняг, че се налагаше да го чистят след всеки трима състезатели. Видях Дик Бътън и това е една от причините да искам да дойда в САЩ. Винаги съм се възхищавал на американските състезатели, защото са много силни и различни от европейските.
-Не идваш в САЩ при най-добрите обстоятелства, а през 1961 година, когато целият американски национален отбор загива в самолетна катастрофа на път за Световното първенство в Прага. Къде бяхте, когато научихте за катастрофата и след колко време пристигнахте тук?
-Бях в малък град в Британска Колумбия, където повече се интересуват от хокей. Гледах телевизия и чух за катастрофата. Тогава не очаквах, че тя ще ме доведе в САЩ, но скоро след това получих четири предложения за работа. Имах оферти от Сан Франциско, Кливланд и Едмънтън. Последната беше от Франк Дзамбони (изобретателят на машината за чистене на лед) и когато се видях с него реших да дойда в Калифорния.
-Известен си като Мистър Никс. Веднъж попитах Джени Мено (бивша състезателка в двойките) дали някой те нарича Джон и тя ме изгледа така сякаш имам три глави. И така, някой нарича ли те Джон?
-(смее се) Никога не съм карал никого да ме нарича Мистър Никс. Отношенията ми с всички са основани на уважение. Наричали са ме и по други начини.
-Как протича един твой ден в момента?
-На пързалката съм около 6,30 сутринта и говоря с хората там. Около 7 часа започвам работа и финиширам около 13 часа. Прекарвам общо 4-6 часа на леда.
-Кога за последен път се качи на кънки?
-Преди 45 години.
-Когато напуснеш пързалката, държиш ли състезателите на една ръка разстояние?
-Малко общувам със състезателите си извън леда, но ги окуражавам да се занимават и с други неща. Ашли Уагнер е на 21 години, няма как да се интересувам от социалния й живот. Казал съм й че докато идва на пързалката в добра физическа и психическа форма, всичко ще бъде наред.
-Споменахме Ашли, има ли тя шанс за медал от Олимпиадата в Сочи?
-Тя е отдадена на олимпийската мечта и се пързаля много добре в последната година и половина. Ако всички е наред, тя има шанс. Не зная дали обаче дали ще съм с нея, все пак годините ми са много. Бил съм треньор на 11 Олимпиади. От 1968-а насам съм пропуснал две или три. Ако преценя, че някой друг ще свърши по-добра работа с нея, ще й дам този шанс, защото тя го заслужава. Винаги обаче ще съм на линия за съвет и подкрепя.
-През годините си работил с индивидуални състезатели и двойки. Кое ти харесва повече?
-Мисля, че предпочитам индивидуалните състезатели. Много ми харесва да работя с дами – Тифани Чин, Саша Коен, Наоми Нари Нам и сега Ашли. Тук проблемите са по-малко. В спортните двойки сега помагам на Тод Санд и Джени Мено.
-Липсва ли ти пързалянето, при което този спорт не беше базиран на изчисляването и математиката?
-Този спор винаги ще го има. Аз съм гледал Соня Хени, докато се състезаваше, нищо не е същото. Просто не се тревожа за неща, които не мога да контролирам.
-Имаш ли голямо разочарование в треньорската си кариера?
-Имало е случай, когато съм искал резултатът да е бил по-добър. В Торино (2006 година) Саша изпусна златния медал и тогава бях много разочарован.
-Бих предположил, че това би било невъзможността на Тай Бабилония и Ранди Гарднър да участват на Олимпиадата през 1980-а в Лейк Плесид?
-Това не навреди на кариерите им. Те подписаха професионални договори и се пързаляха още дълги години. Беше ми трудно, когато трябваше да изтегля Тай и Ранди от състезанието. Страхувах се за нея, защото той не беше достатъчно добре, за да се справи с лифтовете. На пресконференцията имаше 300 или 400 души и се наложи за заведа лекар с мен, който да обясни ситуацията.
Когато съм разочарован от нещо си припомням, че съм късметлия да съм жив толкова дълго. Преди дни говорих с някой за здравни осигуровки и осъзнах, че съм тренирал повече от 1200 състезатели, над 51 години и съм пропуснах само 13 дни заради болест. Искам да споделя, че следя бившите си състезатели и повечето от тях се справят добре в живота.
-Какво научи за треньорството?
-Винаги съм знаел, че успехите ми са заради талантливите състезатели, с който съм работил. Без тях и най-добрият треньор не би имал шанс. Аз просто съм голям късметлия.
Бележка на автора. Интервюто е публикувано в icenetwork.com през януари.
