„Ще разкажа и аз един от любимите си моменти в спорта. Те наистина са много, но някой ден, когато се оттегля ще се върна за тях там някъде, в миналото.
Сега ще ви споделя за Световната купа в София 2016 г., когато спечелих и първия си медал от такъв форум. Това беше поредната постигната цел и разбира се бях много щастлива, но това не е първото хубаво нещо, с което свързвам този момент. Обожавам да играя пред родна публика в „Арена Армеец“. Както обикновено подходих много отговорно към състезанието. Изиграх силен многобой и се класирах за всичките четири финала.
В деня на финалите, знайки, че съм близо до медалите, още повече се мотивирах да съм безупречна. Дадох всичко от себе си (или поне така си мислих тогава). Изиграх силно, смело и без груби грешки обръча, топката и бухалките. Оценките обаче не стигнаха за медали. Нямаше време за разочарование.
Ядосах се, но на себе си! Казах си „Трябва още нещо“. Подготовката ми с лентата премина по-скоро статично. Не пробвах почти нищо. Г-жа Ангелова (Ефросина) и г-жа Брани (както я наричме ние) дори бяха малко притеснени какво ще изиграя, но ми се довериха и ме оставиха да се подготвя по моя си начин. Бях сигурна, че си мога всичко и предпочетох да събера сили.
Когато дойде моят ред, както обикновено преди да изляза, г-жа Брани ми каза да не слушам публиката (а тя беше наистина силна) и да и се радвам когато си изиграя съчетанието. Тогава, може би за пръв път разбрах какво иска да каже тя. Усетих как на килима сме само аз, лентата и музиката. Не виждах друго, не чувах друго. В средата на съчетанието започнах да усещам как с всеки следващ елемент се самозапалвам. Когато стигнах до финала усетих, че ми се плаче от емоции, хубави емоции и всъщност пуснах сълза. Това за неемоционaлен човек като мен си е събитие.
Когато чаках оценката си на „Kiss and cry“ дивана, бях толкова щастлива, че дори не забелязах тройката (класирнато) в грония десен ъгъл на монитора. Връщайки се на тренировъчния килим при треньорките видях как подскачат от щастие. Казах си „Чак пък толкова“. Когато стигнах при тях, г-жа Ангелова ми каза „Браво мама, видя ли, че стана“. Попитах „Какво?“. Тогава г-жа Брани каза „Имамем медал!“ и аз чак тогава разбрах!
Така помня първия си медал от Световна купа! Благодаря на всички, които бяха част от този незабравим момент!“
НЕВЯНА ВЛАДИНОВА
А това е ръкописът на Невяна Владинова, защото както тя самата каза: „Много обичам да пиша на лист хартия…“
