Треньорът по синхронно плуване Юлия Чубурова: Ще работя и без пари

-Плуването трябва да бъде задължително за децата

-Чувствам се реализирана с Калина

-Една година имаше заплата за треньор на националния отбор

Юлия Чубурова е родена на 7 септември 1976 година в Русе. Баща й е треньор по кану-каяк и спортният ген продължава с нея. Тя е многократна републиканска шампионка по синхронно плуване, а по-късно извежда до многобройни титли най-добрата ни състезателка в този спорт Калина Йорданова. В момента Чубурова води отбора на НСА, където най-изявени са Йорданова, Елена Радкова и Стефания Анастасова. С Юлия се срещаме в басейн “Мадара” и говорим за този красив, но малко популярен спорт.

-Юлия, разкажи нещо за себе си? Кога и как се насочи към синхронното плуване?
-Първо започнах с плуване и художествена гимнастика. Късно ме забелязаха за синхронното плуване. Бързо обаче настигнах и надминах останалите състезателки. Бяхме страшно много деца, но много се отказаха. Имаше голям подбор. Треньорите можеха да направят наистина подбор. А сега ние работим с това, което дойде. Разчитаме на родителите, които имат възможност да си платят, да доведат децата си. Тогава не беше така. Като успехи съм многократна републиканска шампионка.
В онези години спортът беше много престижно нещо, да си треньор също, изобщо да си в сферата на спорта беше престиж. Тогава не се излизаше от страната и това беше страхотен стимул за децата, беше шанс да видим света. А сега с какво да ги стимулираме, като всеки може да си пътува, където иска.

-Как започнахте да работите като треньор и с колко състезатели работите?
-Около 30 състезателки са в клуба. Аз не ги търся, те идват, но съм много ограничена в коридорите и колкото и да ми е болно понякога връщам деца. В този момент, когато спортът не е приоритет и родителите доведат дете, което не много да взема, го преживявам много тежко, защото не са много тези, които имат желание. Имам опит като треньор 12 години и съм забелязала, че децата на семейства с възможности си отиват най-бързо, не са кучета, както се казва. Спортът изглежда красиво, но е и много труден и трябва да имаш характер за него.
Започнах като треньор в Люлин през 2000 година. Обадиха ми се, че треньорката им заминава за Гърция и тя ме помоли да взема отбора й. Аз живея в Младост и пътувайки натам, се чудх, какво ще ми предложат. Аз бях студентка, още тренирах и пътувах толкова дълго с колата, че към края на пътя бях убедена, че ще им кажа “Не”. Отидох на басейна и вместо да ме чака ръководството, там бяха Калина и още 12 момичета. Те толкова ми се радваха, познаваха ме от състезанията, сякаш ме боготворяха. Гледаха ме с такива очички, че не успях да кажа “Не”. Няма да забравя, че парите бяха 120 лева, само маршрутките не можех да си платя. И съм работила само заради тях, но беше много емоционално и с тези момичета се случиха много хубави неща. Затова не съжалявам. След 1 година си дадох сметка, че не мога да продължавам така, че не мога да плащам, за да работя. Тогава се обадих на доцент Лазар Каменов, който работи в НСА. Реших да пробвам в моя клуб, който завърших. Той много се зарадва и ми даде един коридор тук на “Мадара” и ми каза: “Щом ти се работи, работи”. Бях решила да не взимам други деца, имах само един час, а басейна не е достатъчно дълбок за синхронно плуване. Но те започнаха да идват, да гледат да им харесва. И това е нормално, защото отдолу трябва да идват деца.

-Има ли деца, които да наследят Калина?
-Има, едни са по-талантливи, други – не чак толкова. Не са много, но има. Много деца се отказват в пубертета. Дълги години само аз развивах спорта при жените в България. Другите клубове не можеха да си задържат състезателките, защото няма финансова подкрепа. Те нямат заплати, няма към какво да се стремят. При жените работя с пет-шест състезателки. Сега Левски също имат две добри момичета.

-Как стана треньор на националния отбор?
-Когато аз започнах работа нямаше национален отбор и най-добрите от републиканските състезания отиваха навън да представят България. Понеже 12 години моите състезателки са най-добри аз станах треньор на националния отбор, като трябва да уточня, че кабинетът на Свилен Нейков за първи път отпусна заплата за треньор на националния отбор. Това обаче беше само за една година. Но аз пак ще го работя и без пари. Ето, Калина ми помага, ако имаше още няколко такива, щяхме да направим страхотни неща. Аз горя в спорта и високото спортно майсторство и се оказа, че работата, която е най-далеч от мен, ми дава сигурност. Преподавам плуване на студентите във ВИАЗ, а те са много далеч от спорта. Тази работа обаче ми дава сигурност, имам договор, осигуровки и поради тази причина започнах да си я харесвам. А и с млади хора е приятно да се работи. Но са много контрастни нещата. Сутринта съм била с тях, сега имам тренировка по синхронно плуване и разликата е огромна.

-Каква е ситуацията със синхронното плуване в България като цяло?
-Има осем клуба, четири в София и 4 във Варна. За съжаление това е всичко. С Калина много пъти сме си мечтали да развиваме този спорт във Враца, Сандански, Бургас, Русе, където има условия и сме били на лагер там. Но животът така се завърта, че не мога да се откъсна от тук, работя на няколко места, имам малка дъщеричка. Физически няма как да го направя, но много ми се иска. Аз преподавам синхронно плуване в НСА. В тази специалност много често влизат момичета, на които балът не е стигнал само за плуване. Те са от градове, в които има плуване. Биха могли да го правят това нещо. Биха могли да завършат тази специалност и да работят като треньори. Те биха могли и да изкарват пари от това нещо.

-Колко състезания има годишно у нас за синхронното плуване?
-Само две, което е крайно недостатъчно. Два пъти в годината тези дечица имат изява, а те се нуждаят от това. Те се преобразяват, когато има публика. Те са гримирани, има подготовка. Това също трябва да се промени.

-Федерацията по плуване как гледа на вашия спорт?
-Откакто Таня Богомилова заема поста генерален секретар на федерацията, нещата се промениха в положителна посока, много дори. Има още какво да искаме, но сме доволни. По мое време съм имала норматив и за да отида на Европейско, е трябвало да извадя от джоба си 2000 долара. Това беше. И ние си ги платихме. Според мен няма такива вече, които да дадат сами толкова пари, а и ние не печелим медали, а сме средно положение.

-Как минава един тренировъчен ден в елитния спорт?
-Ние си мислехме, че развиваме спорта синхронно плуване до момента, в който отидохме на лагер в Испания. В момента те са втората по сила нация в този спорт след Русия. Китай все още на едната дисциплина са малко по-назад. В Испания разбрахме, че нищо не сме тренирали. Трябва да развиваш всички качества, защото спортът е комплексен, сложно координационен. Задължително един път в деня трябва да имаш гимнастика, ние тук на басейна нямаме условия за това, за да придобиеш гъвкавост. Силата е важна – трябва и работа във фитнес, защото за преодоляването на съпротивлението на водата, когато искаш да излезеш ти трябва страхотна сила. Водата има и подемна сила обаче, така че когато искаш бързо да потънеш тя те бута нагоре. Наистина трябват много качества. Плуването е задължително, винаги започваме с плуване тренировките си. Калина е плувала и по 10 километра на ден, което и плувците не винаги го правят. Много ми е трудно като треньор на съчетая двете качества – сила и гъвкавост. Силата създава една мускулна маса, която създава ограничение в ставите. Когато си много здрав си ограничен. За да има красота, състезателите трябва да са гъвкави. Това е най-голямото предизвикателство за мен като треньор, да намеря най-точния баланс.

-Разкажете още малко за Испания и какво се случи там?
-Отидохме там и първата тренировка започна в 8.30. Бяхме с Калина и бившата й партньорка. Другото момиче не издържа. На втората вечер каза, че иска да си смени билета и да се откаже от спорта. Елитният спорт не е за всеки. Тогава беше големият срив при нас, аз го преживях много тежко. След целия ми труд тя се отказа точно преди квалификациите за Олимпиадата в Лондон, а двете бяха на много добро ниво. С Калина се чувствахме предадени. Тогава взехме Елена Радкова, която вече се беше отказала. Ако това беше станало по-рано, ако Елена която беше излязла от форма имаше време да навакса, можеше да вземем квота. Стари треньори са ми казвали, че треньорството е много неблагодарна професия, а аз не им вярвах, но в онзи момент разбрах, че е така. Но има и момичета като Калина, която много ми помага. Чувствам се реализирана с Калина. Тя има най-доброто ни класиране за всички времена. Искам да го разкажа, защото тя е скромна. През 2009 година дойде най-доброто ни класиране на Световното в Рим, тя стана 16-а. Такова нещо досега не е имало, ние винаги сме били накрая. Тя си беше във форма тогава. На следващия шампионат в Шанхай през 2011-а отделях много време на дуета, защото беше олимпийска дисциплина, а солото – не. Всъщност, тя не направи добро класиране, защото моята цел беше Олимпиадата, Олимпиадата, Олимпиадата. На солото не обръщахме толкова внимание. Това е моя, треньорска грешка.

-По какъв начин влияе синхронното плуване на децата, дори на тези, които не стигат до професионалния спорт?
-Плуването, слагам го общо, според мен трябва да стане задължително и всяко дете да може да плува. Това е най-оздравителният спорт, с най-малко травми, препоръчва се при много заболявания. Това е само здраве. Когато плуват, децата развиват цялата мускулатура хармонично, но не натоварват някоя част от тялото прекалено. Много е полезно за дихателната система, защото хоризонталното положение на тялото отваря дробовете и дишането е много по-лесно. Развива се и сърдечно-съдовата система. За мен това е най-добрият спорт. Естествено при професионалистите има травми. Като седиш 10 часа във водата, така бяхме в Испания. Тук обаче нямаме условия за това и няма как да травмираме децата.

-Ще заведете ли отбор на следващата Олимпиада?
-Много се надявам, това ми е мечта. Най-голямата ми мечта беше Калина да се реализира, защото тя го заслужава, през всичките тези години не е спирала да се труди. Не се знае може и тя да е. В световен план рускините си ползват по-опитните състезателки, защото държавата е влагала пари в тях. Те гледат да ги задържат, испанките също. Аз съм родена 76-а година до миналата имаше мой набор момиче, което се състезаваше. Рускините взимат много добри заплати, правили са това цял живот и искат да продължават да го правят. Всъщност те са големи жени, това им е работата, имат опит и с тях се работи много лесно.

Юлия и Калина