Състезателката разказва за срещата си с Джейсън Браун и Кори Айд
Никъде на света няма да намерите фигурист, който да не си мечтае да ходи на тренировка всеки ден с усмивка на лицето. Аз до скоро бях на лагер на такова място, което позволяваше точно това – може да го наречете рай за всеки фигурист. В малкото градче Монумент, Колорадо, в средата на едно голо поле сред красивите високи планини, аз тренирах покрай световни и олимпийски състезатели. Там тренира сегашният шампион на САЩ, Джейсън Браун, който работи с Кори Айд, откакто е стъпил на лед за първи път.
В малкото време, прекарано в Колорадо, аз много добре се запознах с треньорката Кори. Тя се е преместила в Колорадо от Чикаго през 2013 година, след като получила покана от Олимпийския център в Колорадо Спрингс да си премести екипа там. Стегнали куфарите и багажите, уредили си всичко по преместването, вдигнали си семействата (включително едномесечната втора дъщеричка на Кори), но точно в деня преди да замине, по незнайни причини, от Олимпийския център се обадили да й кажат, че вече не е добре дошла на пързалката в Колорадо Спрингс (или поне не с целия си отбор и екип). Без много да се трогне и да губи време да се ядосва, тя се заела и сам самичка намерила в района на Колорадо Спрингс друга пързалка със свободни часове. След това за кратко време изградила една изключително успешна програма. Сега ледът от 6 сутринта до 4:30 следобяд е изцяло на нейно разположение, а печалбите на собственика на пързалката са утроени. Причината да ви разкажа тази изтория е за да ви покажа каква жена е Кори. В малкото време, което бяхме заедно, аз видях и разбрах колко силна, позитивна и умна жена е тя. Тя самата никога не е била изключителна фигуристка, но силата й е в това, че тя осъзнава прекрасно какво може и какво не може. Когато е видяла, че вече не може сама да учи Джейсън на троен аксел и четворни скококове, е поканила бившия световен юношески вицешампион и юношески Гранд При шампион от Франция, Винсент Рестенкор, към своя екип. Тя и досега се самообучава, като анализира техники и подходи на други треньори.
Освен Винсент, нейният състав включва и Емили Олтманис, Пат Коноли, Рохин Уард. Емили най-вероятно не ви е позната, но това не значи, че тя не е талантлива. Тя има дарбата да влезе в някоя стая и да накара всички да се хилят до уши, но и умее да успокои всеки, който си е наумил нещо негативно в главата. Пат е голям специалист на дартфиша – специализиран софтуер, който прави детайлни видео-анализи на скоковете. Рохин сигурно ви е познато име. Той е бил успешен състезател в кариерата си и е достигал финалния кръг на държавното първенство на САЩ. Той е като черешата на сладоледа за екипа на Кори. Може малко да те стресне отначало с дългия си маникюр и шареното облекло, но е гениален като хореограф и весел и забавен. Рохин води клас по ръбове и пързаляне всяка сутрин. Този клас трае 75 минути и ако го гледаш отстрани, наистина може да се насладиш на красотата на фигурното пързаляне.
Освен треньорите на леда, Кори е намерила прекрасен инструктор за ОФП. Самата Кори също се занимава на сухо и обяснява не само техники и стратегии, но и как да контролираш деликатните мозъчни струни, които са решаващи за това как ще се представиш на някое състезание (когато аз бях там, обсъждахме разликата между хубави и лоши суеверия). На Кори подходът й е много позитивен. Тя поправя всеки състезател не с: „Това ти е грешката“, а с: “ Това трябва да направиш, за да ти стане скокът страхотен“. Един от надписите, които са написани с големи букви на мантинелата в Монумент, гласи: “Птица, кацнала на дърво, никога не се страхува, че клонът ще се счупи, защото нейната увереност не идва от дървото, а от собствените й крила”. Eто това е целта на Кори – да даде крила на учениците си и да ги научи да вярват, че могат да разчитат на собствените си крила. Под този надпис има и още един, също много показателен: “Моля, бъдете отговорни за енергията, която донасяте със себе си на това място!»”
Това, което най-много ме впечатли, беше как всички на пързалката се подкрепяха и работеха заедно, в един екип. Трудно е да се намерят толкова различни един от друг хора, колкото тези хора на пързалката в Монумент. Но те са свързани с това, че всичко, което правят, е за доброто на състезателите. Не трябва ли да е така навсякъде и за всички? Ето ви пример. Аз дойдох при тях само за 10 дни, от 15 до 25 август и те нямаха някакъв специален интерес да ми помогнат и да ме научат. Но за тези 10 дни те ме приеха като тяхна ученичка. Имах уроци с всеки треньор и във всеки един урок те ми отделяха внимание, колкото биха отделили на Джейсън.
Много се впечатлявам и когато се замисля за децата на тази пързалка. Докато бях там не успях да срещна нито едно дете, което да не беше добро. Освен че се държаха много добре с мен, те ме приеха като приятелка и всеки ден се радваха да ме видят, макар че почти не ме познаваха. Когато за пръв път се запознах с Джейсън Браун, аз тръгнах да се ръкувам с него, а той, без да се замисли, се метна да ме прегърне. Джордан Мюлер (който спечели среброто на юношеското държавно първенство на САЩ) и Марая Бел (която ще се състезава за Америка на Гранд При веригата тази година) също ме посрещнаха по подобен начин. На леда Джейсън минава да се извини на малките дечица, когато им се изпречи, макар че те мъчат акселчета, докато той е олимпийски медалист. Отвсякъде на пързалката се чува пляскане от състезателите и тропане по мантинелата от треньорите за подкрепа. Да ви дам пример, аз изплясках на Джордан, когато си преземи тройния аксел на единия край на леда, а в следващия миг, от другия край на леда, той ми изпляска за моя двоен аксел. Класовете с Рохин включваха всички – от Джейсън до едно 6-годишно момиченце, което едвам се търкаляше по леда. Това, което искам да кажа, е че всички се подкрепят и всички духом са на едно и също ниво.
Сега разбирате защо наричам това място рай за фигуристите. Естествено не можем да очакваме, че такъв рай се прави лесно и се среща често. За това са нужни и изключителни хора, и много финансови средства, и условия, и куп други неща (въпреки че ледът в Монумент изобщо не беше хубав и темперетурите стигаха много под нулата на леда и в съблекалнята). Но това, което аз не харесвам, е защо не можем всички да се радваме на всеки успех във фигурното пързаляне. Ако някой кацне нов скок или изиграе чиста програма, какво ни пречи да го поздравим или да се зарадваме, дори и да не е от нашия отбор? Ако някой, без да иска, ни се изпречи на леда, защо трябва да му викнем и да го наречем с някоя много обидна думичка? На пързалката в САЩ, на която аз тренирам постоянно, все някой за нещо се кара – треньорите на състезателите или помежду си, или пък се сърдят на управата, когато не поддържа пързалката добре, за да пести пари. И на пързалката в България е така – все някой се сърди, някой на някого вика. И така полека-лека лошото настроение и негативизмът завладяват леда и става все по-трудно да намериш дете, което да ходи на пързалката с желание и усмивка. Особено като пораснат и станат тийнейджъри, повечето се отказват и една от причините е, че не усещат подкрепа и позитивно отношение от страна на съотборници, треньори и ръководители на фигурното пързаляне. Чувала съм много хора да казват, че ако някой няма никаква спортна и човешка злоба, то от него не излиза голям състезател и шампион. Но аз винаги съм вярвала, че може и да си добър и абсолютно незлоблив и пак да успееш. Това, което видях на пързалката в Монумент, ме убеди, че наистина е така!
Забележка: Теодора Маркова е български състезател по фигурно пързаляне. По-голямата част от живота си тя прекарала в САЩ. Текстът е изцяло авторски, написан по детски, с нейните познания по български език и носи личните й впечатления от Кори Ейд и Джейсън Браун.
