Девизът на мускетарите. Смисълът на всеки отбор. Силата да поставиш другите над Аз-а.
Три дни след медала на ансамбъла по художествена гимнастика вероятно само аз не съм писала за тях, което е странно, при положение че за три години и половина имам над 400 публикации за Златните момичета. Нарочно не прочетох нито един текст за тях. Чаках първата емоция да премине. И снощи в 23.17 часа изживявайки за поредeн път емоцията от състезанието в Рио този девиз влезе в главата ми, перефразиран „Една за всички и всички за една“, а текстът се роди в леглото, написан с хиляди грешки на таблет.
Сякаш точно това се случи на Михаела Маевска, Ренета Камберова, Християна Тодорова, Цветелина Стоянова, Цветелина Найденова и Любомира Казанова тази година, в която трябваше да играят за една от тях. За миналото на ансамбъла вече писах в „Любимките на България“, сега е моментът за настоящето.
Олимпиадата беше мечтата, с поглед към която преминаваше всеки ден на ансамбъла. По традиция годината започна вихрено – победа над Русия в Гран при на Москва. И дойде първото препятствие пред мускетарките – капитанът получи контузия. Михаела претърпя операция на коляното и след дни започна тренировки с огромна усмивка,внушавайки ни че няма нищо страшно. Останалите момичета тренираха и заради нея, а тя се потеше във фитнеса заради тях, с единствената цел да се върне бързо в отбора.
След първото препятствие последва страшното. Извън всички спекулации и при все още неясни факти знаем едно – проблемът на красивото Цвете беше притеснението, че може да провали отбора, ако играе, и страхът че той няма шанс без нея. Цветелина Стоянова се бореше със себе си и играеше за сестрите, докато вече не издържа. Те бяха с нея във всеки момент до заминаването на Европейското първенство, когато стана ясно че при Стоянова има проблем, който я накара да скочи от шестия етаж.
В най силната мъка, със стичащи се по лицата им очи всички играха за Цвети и й донесоха медал, най-емоционалният момент от Европейското е когато Михаела вдигна високо шестия медал, даден от организаторите – медалът на Цвети. Играха и за нея – резервата Любомира Казанова, която в критичен момент, оплювана и мразена без да има вина, намери сили да извади най доброто от себе си. Тя игра за тях, стана част от този отбор, в чиято периферия беше до този момент.
Сякаш самата Цвети се бореше за тях. Добрата новина че е изписана от реанимация дойде в най подходящия момент – в деня, който те заминаха за дългия олимпийски лагер.
В Рио нещата не започнаха добре. Ренета Камберова изпусна бухалка в квалификацията и изглеждаше съсипана. Но не беше сама, а част от отбора. Рени излезе във финала видимо стъписана, след което петте момичета се хванаха в ръце в началната поза на съчетанието с пет ленти и сякаш българските ханове им дадоха сили. Те се погледнаха и лицата им бяха озарени от увереност. Увереност, която след две отлични изигравания ги изведе до бронзовия медал.
Играха и за нея – Ина Ананиева, треньорът който седем години е част от тях. И за нея – Илиана Раева, която постави основите и се зае да им осигури комфорта на големите отбори.
Те играха и за нас – феновете им. А ние ще кажем само „Благодаря“.
И една молба към Михаела, Рени, Хриси и Цвети. Отидете в залите, където тренират наследничките ви и занесете медалите, за да ги докоснат за късмет, така както вие докоснахте Елица Янкова в Рио.
Новият ансамбъл си има своя медал и стартира от полпозишън с талисман – бронзовата Любомира Казанова.
