Ансамбълът по художествена гимнастика записа най-силното състезание в тригодишната си кариера. Момичетата на Весела Димитрова и Михаела Маевска за първи път направиха без грешка и четири си изпълнения на Световната чалъндж купа в Минск (Беларус). Пълният комплект медали не е важен, важно е, че в тази толкова тежка ситуацията те издържаха и показаха колко силни и подготвени са.
Но не успяхме да се зарадваме, защото основната тема отново е съдийството. През целия сезон едно и също. Усещането за обреченост, защото каквото и да направят Симона Дянкова. Лаура Траатс, Мадлен Радуканова, Стефани Кирякова и Ерика Зафирова, винаги някой ще бъде намърдан пред тях във важните моменти.
Тези момичета са истински героини за това, което постигат. А Весела Димитрова е гениален хореограф и постановчик. Този отбор спечели сърцата на всички фенове на гимнастиката по света още с първото си изиграване на „Пролетния вятър“. Този отбор заслужава да стане абсолютен световен шампион, заслужава да се качи на върха на олимпийската стълбичка.
Ансамбълът е събитие, но и жертва на една абсурдна ситуация. Тук в много по-голяма степен отколкото в индивидуалната надпревара се усеща това как гимнастичките бяха превърнати в опитни зайчета.
При дебюта си те попаднаха в новата система за оценяване без фишове. През 2017 година трудността беше фиксирана до 10 точки, колкото и повече да направиш, това е таванът. Това даде възможност Весела Димитрова да блесне с оригиналните си постановки, а класирането обикновено се решаваше от оценката за изпълнение.
„Умните“ глави във ФИГ обаче видяха, че прекалено много отбори постигат гросмайсторката граница и решиха да отворят тази оценка. И какво се случи… за две години трудността скочи над два пъти. А тази трудност даде две жертви в българския отбор с контузиите на Теодора Александрова и Елена Бинева (Италия игра с резерва на Европейското, Сияна Василева – капитан на Азербайджан е с тежка травма, примери има още много). Случайно или не за три години, отборът ни играе с различна петица във всяка една от тях.
„Умните“ глави трябва първо да мислят за здравето на състезателите, защото това е много изискващ и бързо изхабяващ спорт. След това за интереса на феновете. И на трето място за развиетието му – как да го направи по-атрактивен и интересен. В момента се питаме има ли смисъл да гледаме купата в Казан, защото изходът от нея ясен предварително. И определено не ни е интересно, нито атрактивно.
Отворената оценка за трудност превърна художествената гимнастиката в жонгьорство. „Гимнастиката“ така или иначе е ограничена в деветте трудности с тяло и размени, за „художественост“ няма време, защото тя не носи точки. И остават едни безкрайни размени на уреди, от които ни заболяват очите, и в които не виждаме нищо интересно.
В момента говорим за трудността. Елементарен пример показва, че в началото на миналата година българките започнаха с трудност между 12 и 13, до Световното през септември тя играха с трудност между 13 и 15. А през 2019-а виждаме истинска революция. При първия си старт през сезона грациите стигнаха до 17 точки на обръчи и бухалки и дълго време се търсеше причината за ниското оценяване (около 16) за топките, които бяха променяни в движение. По времена паузата между двете части на сезона трудността ни мина 20-те точки и в Минск и за четирите си изигравания момичета я постигнаха.
Конкуренцията обаче показа още по-висока трудност, като Русия, Беларус, Япония и Италия играха взеха над 21. До Световното в Баку може само да гадаем с колко още ще скочи тя. Лично аз се надявам, че Весела Димитрова няма да се подведе по всеобщата лудост и да променя композициите с цел да ги усложни. Защото на Световното се допускат грешки от нерви, а и съдийството обикновено е една идея по-обективно.
И се надявам, че „умните“ глави ще погледнат отвъд трудността и ще помислят отново да я ограничат. Няма как от 21 да стане отново 10. Нека бъде 15, пак всички отбори ще я постигат и важно ще бъде изпълнението – чистото изиграване, хубавата композиция, идеята. И тогава отново ще гледаме с онзи трепет, който усетихме с магията на първото изиграване на „Пролетния вятър“.
ЕВОЛЮЦИЯТА НА ТРУДНОСТТА НА БЪЛГАРСКИЯ АНСАМБЪЛ