На първата година си обещахме, че тази дата ще бъде като техен втори рожден ден. Някои от тях дори се пошегуваха, че е нещо повече, защото се е случило само веднъж в живота им, а рождени дни… всяка година. Обещах им, че, където и да съм, стига да сме здрави, ще получат или чуят: “Честит празник…” И ще им благодарим за онова, което направиха за България. Както са правили, правят и ще направят още много спортисти. Изминаха точно три години от олимпийския медал на ансамбъла, а сякаш беше вчера. Времето не стои на едно място, върви си по своя график и не пита искаш ли да остаряваш. Но времето винаги ще пази спомените за тези момичета. Никой не може да изтрие успехите им. Никой не бива да опитва да изтрие ничий успехи. Писал съм много за тях и едва ли ще изненадам с нещо ново и неписано за “Златните момичета”. Три години по-късно всяка една от тях върви уверено по своя път. Годините напредват, от момичета на по 14 години в началото на ансамбъла, вече станаха жени. Постигнаха и ще постигат още успехи. В живота. Само да са здрави. Честит празник, момичета. Реших да напиша по няколко реда за всяка от петте олимпийски медалистки от 21 август 2016 година.
Капитанът Михаела Маевска и до днес е най-титулуваният състезател, когато отворите вратата на залата на “Раковски” (изключвам олимпийската вицешампионка от Атланта 1996 година Вяра Ваташка, която бе част от ансамбъла тогава). Със своята абсолютна световна титла и олимпийски медал, Михаела няма еквивалент в залата сред състезатели, треньори, помощник треньори, педагози и т.н. Така че, когато Михаела говори за художествена гимнастика, отговорът трябва да бъде – благодаря ви за съвета… Михаела бе част от няколко отбора, показа какво е дълголетие, устойчивост, характер, дисциплина, отдаденост! Липсва страшно много, защото излъчваше увереност, излъчваше опит и рутина, която малко състезатели притежават. Тя беше незаменима.
Цветелина Найденова работи на няколко метра от Михаела всеки ден в залата. Тя е помощник треньор на ансамбъл девойки и съм убеден, че съвсем скоро това момиче ще покаже на всички защо можеше да излезе от болницата – естествено, не със счупен нокът на крака, и на следващия ден да участва на състезание. Цвети Найденова е от онази порода, които вземе ли решение, прави го. Мисли ли нещо – казва го. Науми ли си нещо – няма сила на света, която да я спре да го направи. Да си треньор е трудно, много трудно дори. Десетки пъти по-трудно от това да си състезател. Да си треньор обаче е призвание, което не получава всеки. Това е мисия. Познавайки Цветелина Найденова, считайте, че за нея мисията невъзможна не съществува…
Християна Тодорова остана пряко свързана с Михаела и Цветелина Найденова. Хриси се превърна в една от най-добрите ни млади съдийки. Времето е пред нея, а като гледам как се развива и с какви темпове го прави, трябва да измислят нова категория съдии, за да получи и нея. Имам чувството, че Християна може да върши по десет неща едновременно на ден и накрая пак да намира свободно време за себе си, близките и приятелите си. Имам чувството, че Хриси може да преобърне света, след няколко часа да поиска полет до Луната, ако има възможност, или да замине за другия край на Земята. Не се спира пред нищо. Никога няма да чуете лоша дума от нея за някого, никога няма да чуете да нагруби някого или да се отнесе по лош начин. Просто въпрос на възпитание! И доброта, която тя носи в сърцето си.
Ренета Камберова е най-амбициозният човек, когото познавам. Всекидневно тя иска да научава нови неща, да се запознава с нови хора, да трупа опит и знания, да върви напред. Има цели и мечти, които иска да постигне. И ще постигне! В последните две години тя не се спира – прави толкова много неща, че понякога се чудя как наистина успява. След като пое управлението на спорта в родния си град Пазарджик, твърдя категорично, че толкова неща за спорта в този град не са правени преди това. Рени обаче не се ограничава само в един град – спокойно може да я видите в събота сутринта в Южния парк в София да тича благотворително за поредната инициатива, а следобед да е в Каварна. Или сутринта да организира маратон в Пазарджик, а следобед да има други задачи. Истината е, че всичко това й се отдава страшно много. Справя се безупречно. Не съм убеден колко наши спортисти всяка седмица се занимават с деца с увреждания. Тя го прави! Защото вижда в техните очи радостта от напредъка – от направената една крачка, от уловения обръч или топка.
Беше традиция при изреждане на имената от ансамбъла последна винаги да бъде Любомира Казанова. И тук я изписвам последна, но в сърцата на много хора тя е ПЪРВА. При нея нямаше – това не го мога, не искам, трудно ми е, боли ме! При нея имаше воля, характер и желание. И то в най-важните моменти. Точно това прави един спортист истински спортист. Иначе хленчеща и оправдаващи се трениращи хора, колкото искаш. Любомира Казанова е от друг вид, който трябва да пазим и съхраним за в бъдеще, защото е на изчезване. Ще напиша нещо, което не е свързано с качествата й на състезател и дано не се разсърди, но смятам, че е важно, за да обрисувам какво прави в момента Любомира Казанова. Няколко пъти “златните момичета” се събират, за да се видят, но Буба доста често закъснява! Или пропуска срещите. В залата на “Герена” е и работи, докато на моста “Чавдар” спрат светофарите… Рядко се вижда толкова амбициран млад човек. Естествено, дългият престой в залата не е гаранция, че утре ще излязат световни шампионки, но бъдете сигурни, че желанието и амбицията все пак дава резултат. Чудя се дори как Буба организира прекрасната си сватба през миналия септември. Всъщност, още тогава отговорът беше ясен – нямам време, работя, в залата съм! Излизаше в обедните почивки, за да разнесе покани, да поръча нещо и се връщаше. Така до последния ден. Какво да правиш… просто Любомира Казанова!
Ина Ананиева не може без художествена гимнастика и без да бъде в залата. В това съм се убедил. Дори, когато в края на 2016 година обяви, че напуска, знаех, че съвсем скоро ще я видя пак покрай килима да обяснява, напътства и показва елементи. Като всяка майка на две дъщери, едната от които през юли навърши 2 годинки, и Ина лавира и препуска като слаломист по улиците на София. За да бъде едновременно майка, съпруга и да следи какво се случва в клуб „Левски Илиана“. Освен това в последните месеци помагаше и на ансамбъл девойки. Ина Ананиева е единствената жена, избирана два пъти за треньор №1 на годината в България. Тя грабна приза през 2014 и 2016 година съвсем заслужено, след като първо изведе „златните момичета“ до абсолютния световен връх, а след това и до олимпийския медал.
P.S. — Когато един ден тези страници овехтеят и за следващите поколения бъдем вече далечно минало, не забравяйте, че ние бяхме и ще останем любимките на България. Разкажете на вашите деца и внуци за онези смели осем момичета, които никога не се предадоха… (Автор – Християна Тодорова, от “Златните 8”)