Българският ансамбъл по художествена гимнастика стана абсолютен световен шампион в многобоя на световното първенство в Измир. За първи път от 1996 г. наш ансамбъл печели титлата в многобоя. Направиха го Михаела Маевска, Ренета Камберова, Цветелина Найденова, Цветелина Стоянова и Християна Тодорова. Именно с най-малката на години от ансамбъла ще говорим за успеха, мечтите и трудностите в кариерата на една гимнастичка.
Християна Тодорова е родена на 28 ноември 1994 г. и вече има доста отличия от европейски и от световни първенства. Казва, че мечтата й е медал от олимпиада
-Какво означава златен медал в многобоя от световно първенство и то след толкова години. Последният беше 1996-а?
-Много съм щастлива от този медал. Още повече, че за мен той бе неочакван. Ни най-малко съм си мислела, че можем да станем световни шампионки и то в многобоя. В най-смелите си мечти не съм вярвала, че ще стъпим най-отгоре на почетната стълбичка.
-При последния златен медал си била едва на две годинки. Изминала е почти цяла една спортна кариера на гимнастичка.
– (смее се). Така е. Затова този медал е още по-скъп и ценен. Радвам се, че точно ние, нашият ансамбъл, успя да го спечели. Направихме го по безапелационен начин, за което се радвам изключително много.
-Ние ли бяхме толкова добри, или Русия се изложи тотално (ансамбълът на Русия остана извън Топ 3 в многобоя)?
-Не мога да кажа, че Русия са направили грешки и не са играли добре.
Просто нашият отбор е доста силен. В последните няколко години се изградихме и наложихме като силен ансамбъл, който на предишното световно първенство в Монпелие взе златен медал на ленти и обръчи. На същото световно взехме бронзов медал в многобоя. Спечелихме европейската титла на бухалки, спечелихме много световни купи, така че напълно заслужено дойде сегашният успех.
-Художествената гимнастика е спорт, в който всичко се решава от съдиите. На едни може да се харесате, но на други – не…– (прекъсва ме). Да, точно така е. Всичко се решава от съдийската оценка. Точно това е целта ни, да направим и изиграем такива композиции, че да се харесат както на публиката, така и на съдиите. Мисля, че съчетанията на световното бяха точно такива и затова взехме златните медали. Знаем, че не може да се харесаме на всеки, хората са различни, имат различни вкусове, но все пак се стараем това да се случи.
-Михаела каза, че е разбрала оценката на рускините в тоалетната. Ти как преживя този момент, какво ти мина през главата, докато чакаше оценката?
-През това време аз бях в публиката при българската агитка. Бях с майка ми и сестра ми, както и с останалите наши фенове. До последно си мислех, че Русия ще ни победи, че ще бъде направено така, че рускините да излязат преди нас. Когато им съобщиха оценката и разбрах, че сме първи изпаднах в шок, тотално блокирах. До мен бяха Рени и Цвети, които се разплакаха. Аз нито чувах, нито виждах, изведнъж всичко изчезна пред очите ми.
-Мина ли еуфорията, осъзнахте ли какво направихте?
-Да, поотмина всичко, вече знаем къде сме (смее се), на кой свят се намираме. Допреди няколко дни още не знаехме какво се случва, хората ни поздравяват, радват ни се.
-Каза, че си очаквала Русия отново да бъде шампион. Защо всеки път очакванията трябва да са, че рускините ще бъдат номер едно?
-Защото наистина са много силен отбор. Те са силна държава, имат огромен избор на спортисти и е логично да побеждават. Естествено, че се е случвало и те да бъркат, но пак да са печелили златните медали. Ето тогава ме е яд и не мога да си намеря място.
-На световното в Измир имаше доста голяма българска група, която ви подкрепяше. Чувате ли феновете по време на изпълнението на съчетанието, въобще тогава чувате ли и виждате ли нещо?-Ние така сме научени и тренирани, че когато сме на състезание, да се изключваме от всичко. Не трябва да ни прави впечатление обстановката наоколо, съдиите, публиката или останалите отбори. Нямаме копче за изключване, не е лесно да го направим, но затова имаме добър психолог. В лицето на Татяна Янчева сме добре подготвени именно на това, да успяваме да се съсредоточим само върху елементите и съчетанието, което трябва да изиграем.
-Мислите ли по време на съчетанието, че може да сбъркате, един вид гипсирате ли се, или играете спокойно?
-Никога не мислим, че може да сгрешим, защото каквото си помислим, това ще се случи. Не искаме да си помисляме, че ще изпуснем уред или ще сбъркаме елемент, съсредоточени сме само как да си изиграем нещата правилно. Суеверни сме всичките до една. Правим много странни неща (започва да се смее заразяващо). Не, не, не мога да кажа какво правим, за да не ни изчезне късметът. Само ще ви кажа например, че излизам винаги с десния крак, след това целувам уредите си. А целият ансамбъл имаме едно талисманче от зимната олимпиада във Ванкувър.
-Каква беше мечтата ти досега и каква е следващата ти мечта?
-Аз съм започнала да тренирам гимнастика от 4-годишна. Още като дете мечтата ми беше да печеля медали, после мечтата прерасна в това да имам медал от европейско и световно първенство. Е, изпълни се и то по най-добрия начин. Следващата ми мечта е да имам медал от олимпиада. Не успяхме на Игрите в Лондон, затова целта ни е Рио де Жанейро. Следващата година е предолимпийска, има квалификация, все пак първо трябва да спечелим квота за олимпиадата и след това да преследваме медала.
-От колко години тренираш художествена гимнастика. Кой те запали и заради какво се запали, като тогава не сме имали кой знае какви успехи?
-Родителите ми са ме завели в залата на 4 годинки. Аз едва ли съм разбирала какво се случва, така че не мога да кажа как и кой ме е запалил по този спорт. Вероятно майка ми и баща ми са били повлияни от предишните златни поколения в гимнастиката и затова са ме записали. Така и до ден – днешен останах в този спорт.
-През тези години искало ли ти се е да не тренираш и да захвърлиш всичко?
-Естествено, че е имало такива моменти. И то неведнъж и два пъти. Някой ден не ми се е ходело на тренировки или е имало нещо друго, заради което не ми се е влизало в залата. Вътрешно обаче съм го усещала, че трябва да продължа и че това е моят спорт. Не знаех къде ще съм сега, ако не бях продължила с гимнастиката.
-Колко лишения си изпитала, за да стигнеш дотук?
-Много. Ще си призная, че не съм имала нормално детство. Не съм била като повечето деца, които са си играли, които са правели, каквото искат по цял ден. Аз по цял ден бях в залата, прибирах се вечерно време към 8-9 часа. Чак тогава сядах да уча, до
1-2 часа през нощта. После ставах за училище в 7 сутринта. Така беше до седми клас, когато ме изтеглиха на индивидуален план. От тогава съм с индивидуални учители.
-Със сигурност си прекарала повече време в залата и с останалите момичета отколкото със семейството ти. Понякога ставало ли ти мъчно, че не може да бъдеш с близките си хора? Пропускала ли си важни празници или събития заради гимнастиката?
-Естествено, много пъти. Родителите ми и двете ми сестри отиваха всяко лято на море, обаждат ми се от там, а аз съм в София и седя в залата, за да тренирам. Представяте ли си какво ми е било. Докато бях по-малка баба и дядо ме гледаха, но свикнах да се справям сама. След това като поотраснах, сама си се гледах, докато родителите ми и сестрите ми са някъде. 4-5 години все така се случваше, че на Великден не бях при семейството си (б.р. – тук изглежда се натъжава и въздъхва). Естествено, че ми е било мъчно. Хубавото е, че на Коледа и Нова година съм при семейството си, защото обичам тези празници. По-малката ми сестричка скоро ще стане на 10 годинки. Милата, все се обаждаше и ми казваше: „Како, ти никога не си ми била на рождения ден. Аз ще го празнувам, когато ти си при мен“ (б.р. -отново се натъжава). Ето в такива моменти ми е мъчно, но вече съм по-голяма и приемам нещата за даденост, свикнах. Пропускала съм рождени дни и на двете ми сестри, ето, сега пак ще пропусна през ноември, когато ще бъдем на лагер на Белмекен. Хубавото е, че нашият спорт е до време и знам, че тези неща, лишенията, скоро ще бъдат в миналото и тогава ще мога да правя, каквото си поискам.
-Трудно ли се прави отбор? Всяка една от вас е различна индивидуалност, различен характер. Трудно ли е да направиш добър тим, който да действа в синхрон?
-Точно това е целта – да бъде направен отбор, отбор, който да бъде подчинен на една цел. Ние сме точно такива. Между нас няма конкуренция, петте сме като сестри. Разбираме се чудесно, като едно цяло сме. Ето, сега сме в почивка, но не преставаме да си пишем и да комуникираме помежду си. Естествено, че е имало моменти, в които сме се сдърпвали, но е било за дребни неща. Всеки може да се скара за нещо дребно в ежедневието, но за големи неща никога не сме се карали. Иначе сме големи инати (смее се) и петте. Така че можем да се разсърдим винаги.
-След тези лишения и в детството ти, и сега, какво те мотивира, за да продължиш напред?
-Вече съм по-голяма и осъзнавам нещата. Когато си на състезание да видиш публиката да стане на крака, да те аплодира, да е щастлива от постижението ти. Това те прави изключително отговорен и щастлив. През лятото на Световната купа в „Арена Армеец“ шест хиляди души станаха на крака, ръкопляскаха ни и пяха химна заедно с нас. В такива моменти настръхваш. Заради такива моменти си заслужава да продължаваш напред. Както и заради моментите, в които видя моите родители и близки щастливи и с пълни с радост очи, когато видя и останалите хора по този начин. Така че всичко си заслужава и ако трябва да се върна назад и да избирам, отново щях да избера този път. Когато приключа с активната гимнастика, съм сигурна, че ще ме налегне и носталгия по отминалото време.
-Има ли лишения от чисто битов характер. Ядете ли това, което искате, например сладко, шоколад?
-Не сме лишени от такива неща. Не е като в миналото, както всички сме чували. Каквото ни се яде – хапваме. Знаем, че когато сме на режим или на състезание, трябва да изглеждаме добре. Излизаме облечени в трика, хората трябва да ни харесват, това е нашият спорт. Естествено, че не може да прекаляваме с някакви вредни храни или много сладко. Не можем да си позволим да напълнеем, нали няма да можем да играем. Повечето близки и приятели знаят, че аз например обичам да си поспивам повечко. Нещо напоследък обаче не ми се получава. Още има еуфория, емоции.
-Каква е ролята на треньора във вашия спорт?
-Изключително голяма и сериозна. Всяка една от нас в ансамбъла е индивидуална личност, със своя характер, със своите предимства и недостатъци. Треньорът е човекът, който ни разбира, говори с нас, мотивира ни, за да излезем и да се раздадем на максимум във всяко едно състезание. Случвало се е да не се чувстваме добре, да сме болни или да имаме травми. Никога не са постъпвали с нас крайно, т.е. да кажат излизай и тренирай, няма място за почивка. Не е така, съобразяват се с нас, но, от друга страна, смятам, че ние макар и да сме на крехка възраст сме изключителни професионалисти, които отвръщаме със същия начин на работа. Вече ви казах, че работим и с психолога Татяна Янчева, която освен Ина Ананиева, много ни помага в тренировъчния процес. Създали сме един екип, който е отдаден на една цел и работи много добре.
-Навремето е имало сериозна дисциплина. Сега има ли глоби при вас, ако нещо не се справите?
-И при нас има дисциплина, не си мислете, че работата е разпусната. Но няма глоби, не сме наказвани. Пак ще се повторя, смятам, че и ние се държим и работим професионално и не даваме никакви поводи да бъдат налагани някакви наказания.
-Помниш ли едно пътуване до Монпелие, когато спахте по „екзотични“ места. Тогава как се почувствахте и какво ви накара след това да спечелите бронзов медал от световно първенство? (ансамбълът е принуден да нощува в хотели много ниска категория, почти тип хостел, да пътува всекидневно преди световното в Монпелие)
-(усмихва се). Естествено, че го помня, такива неща не се забравят. Това беше преди няколко години. Хем беше страшно, хем забавно (смее се). Едно от момичетата, което вече не е в ансамбъла, успя да разведри обстановката. Имаше уникално чувство за хумор, което много ни помогна в този момент. Знам, че не трябва да се оплакваме, но наистина тогава нещата бяха доста странни. Спахме в едни хотели, в които май имаше проститутки.Но нашата съотборничка ставаше с усмивка и успяваше да разведри обстановката, вдигаше ни и не ни даваше да паднем духом. Никога не съм смятала, че организацията е повод да се оплакваш и след това да се оправдаваш, ако не постигнеш добри резултати. Сигурно е могло и ние да го направим, но не виждам смисъл в това. Ако ти си подготвен и излезеш и изиграеш композицията си така, както трябва, нищо не може да ти попречи. Така направихме и ние, въпреки всичко, изиграхме съчетанието си както трябва и станахме световни шампионки на ленти и обръчи и взехме бронзов медал в многобоя.
-На кого искаш да благодариш за всичко, което ти се случва на теб и момичетата от ансамбъла?
-Първо на моите родители, защото без тях нямаше да съм това, което съм в момента. А и нали помните, че ви разказах, те ме заведоха в залата още съвсем мъничка, така че на тях до голяма степен дължа успехите си в гимнастиката.
-Какво ти предстои сега по време на почивката?
-Заминавам за Канада заедно с моя приятел. Там имаме роднини. Мисля, че не съм го коментирала никъде, но имам и канадско гражданство. Да, така е. Родена съм там, както и втората ми сестра Александра. Родителите ми са живели в Канада преди време и там сме се родили двете, а третата ми сестричка Анастасия е родена в България. И Канада вече има развита художествена гимнастика, макар и на не чак толкова високо ниво. Няма нужда да ме питате, никога не е имало вариант да се състезавам за друга държава, например Канада, а и да е имало, няма да го направя. Аз съм българка и обичам страната си, ще се състезавам само за България.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ
