Християна Тодорова ме разплака днес. Грацията публикува стихотворение посветено на пътя си в гимнастиката и ансамбъла – световен шампион в Измир и бронзов медалист от Олимпиадата в Рио. Колкото и да не обичам поезия, мога да кажа само едно – „БРАВО“.
За мен, за вас, за нас…
Беше много отдавна, може би преди 18 години,
по времето на разцъфващите пролетни градини.
Когато малко момиче в залата по художествена гимнастика влезе,
без да предполага, че от там световна шампионка ще излезе.
Трудностите за нея започнаха още от ден първи,
до мечтания успех много дълъг път й предстоеше да извърви.
Минаваха дни, минаваха сезони,
годините летяха, изпращайки ги с подаръци и бонбони.
Всяка сутрин рано ставаше,
отиваше в залата и на килима с вдигната глава заставаше.
На ден по стотици пъти всяко едно движение повтаряше,
прибираше се късно, уморена и в стаята си се затваряше.
В трудните дни със сълзи в очите си не се предаваше,
на пръсти отново се вдигаше, въпреки че болката я изгаряше.
Но тя имаше една единствена мечта,
към гимнастиката, огромна й беше обичта.
Искаше един ден цял свят на крака за нея да застане
и в историята като истински шампион да остане.
Труд, сълзи, всекидневни тренировки безкрайни,
родители, треньори, всички заедно с нея бяха всеотдайни.
В един момент дойде денят, в който силата на вярата гръб не й обърна,
и на всички молитви Господ с награда й отвърна.
Тя беше готова, заедно с още четири момичета за най-голямата в живота им битка,
толкова много препятствия бяха преминали,
а оставаше една пропаст последна, която никак не беше плитка.
Знаеха защо са там, знаеха какво искат,
тяхната съдба със зъби и нокти ще стискат.
Така бяха научени от техните велики треньори,
но сега на този филм под светлините и пълната публика, сами си бяха режисьори.
Поеха дълбоко въздух, за последно всяка другата погледна,
цял свят ги гледаше, конкуренцията се напрегна.
Мигът настъпи, 18 годишен чакан миг
в олимпийската зала на въздух имаше недостиг.
И така, сигналът за начало силно се чу и публиката притихна,
а тя погледна напред със съсредоточен поглед и се усмихна.
Точно 2 минути и 30 секунди на килима се пресъздаде една история,
тези 5 момичета си оставиха сърцето и душата,
играха като лъвове, защитавайки си тяхната територия.
3 секунди, 2 секунди..1..край,
успяха, те издържаха докрай!
Всички около тях изгригнаха с викове и аплодисменти,
тя осъзна, че цял живот мечтаеше точно за тези моменти.
Сълзи, но този път от щастие се стичаха по лицата,
имаха медал от Олимпиада, за първи път такава емоция им усещаха сърцата.
Тя пристъпи напред, огледа се, въздъхна и си каза :
„Ти успя, защото никога не се отказа…“
Християна Тодорова
