От 2011г съм запалена по художествената гимнастика, влюбих се в този спорт след „Фантомът от операта“ в Монпелие, Франция.
Трудно ми е да реша точно кой е любимият ми спортен момент. Имам много моменти, при мисълта за които се появява усмивка на лицето ми – бенефисът на ансамбъл жени, книгата „Златните 8“, СК София 2017 г, 2018 г, 2019 г, СП София 2018г. Всички тези моменти са запечатани със снимки, подписи и предмети за спомен.
Най-често може би се връщам към датата 17.11.2016 г. – Бенефисът на ансамбъл жени. Чаках този ден от момента, в който обявиха събитието, купих си билет на следващия ден, разказвах на всички колко се вълнувам и ето че денят дойде. Беше четвъртък, събудих се рано с едно приятно напрежение, отидох на лекции и упражнения, направих си колоквиума по Хемалотогия и се прибрах в общежитието. Стегнах багажа за София и зачаках мой много близък приятел да ме вземе с колата. Не след дълго той ми се обади и ми каза, че колата му се е повредила, при което изпаднах в паника. За момент ми мина мисълта, че няма да мога да отида на дългоочакваното събитие. Много бързо проверихме влакове и автобуси, решихме, че с влака ще закъснеем и затова се спряхме на автобуса, който за беля тръгваше след 10 мин. Набързо викнах такси, грабнах раницата и се изстрелях. Стигнах в последната минута, качих се, но не се успокоих.
Денят ми беше развален и имах особеното чувство, че още нещо ще се случи. Стигнахме София и хванахме градския транспорт до залата, с който пътувахме цяла вечност, все пак хиляди хора се бяха насочили на там. Стигнахме до залата и малко се успокоих, отправихме се към входа и охраната ми поиска раницата за проверка – тогава изтръпнах. Бях се уговорила с моя приятелка да спя в новото им жилище и бях взела бутилка вино като все още мислих, че ще сме с кола, по-късно в бързината забравих за нея и си остана в раницата ми. Охранителите ми казаха, че не могат да ме пуснат с алкохол и трябва да остана навън, че няма как да вляза в залата може да създам размирици.
Обясних им нелепата ситуация и те извикаха шефа на охраната, обясних и на него почти със сълзи на очи. Казах му, че искам само да вляза да видя моите момичета за последно на килима, а бутилката да я изхвърлят или вземат не ме интересува. Човекът видя отчаянието ми и се смили над мен. Заехме местата си и се отпуснах, казах си, че вече няма какво да се случи.
Спектакълът започна и забравих за всички перипетии днес. На килима излезе Михаела Маевска под музиката от „Хензел и Гретел“ с топки и лента. В един момент хвърли едната топка в публиката, хвана я мъж срещу мен и за част от секундата си помислих „ следващата е моя“. Михаела се обърна подаде топка към гимнастичка извън терена, която я хвърли към нас. Бях толкова нервна, топката летеше към мен, протегнах се и я хванах. Не можех да повярвам какво се случи, от толкова много хора точно на мен. До края на спектакъла бях като вцепенена, не можех да мръдна. След това цяла нощ не успях да спя от вълнение, похвалих се на всички мои близки. Едни от тях решиха, че съм се сбила с някой от публиката за топката, други предположиха, че съм я откраднала, а един приятел изчисли шансът точно на мен да се случи от хилядите хора в залата – 0.0001%. Една приятелка пък ми предложи 600 лв. за нея. За мен това обаче не е предмет с автографи от известни личности. Това е незабравим спомен, който свързвам с нещо, което обичам и без което не мога, беше от „ златните момичета“, моите момичета, на които проследих целия път до Рио, с които се радвах и плаках. За мен това беше наградата ми за „истински фен“. Беше просто фантастично. След толкова време, все още се вълнувам като си спомня… Само като си помисля как започна и как завърши този ден…
В момента наградата ми е в хола, където си я гледам всеки ден, до книгата ми „Златните 8“, до снимката ми с ансамбъл жени от СК 2018 г., до автографите ми от Неви, Катя и Буба. Това е моето изпълнено със спомени гимнастическо кътче, където има място за още много такива…
Димитрина Попова