Катрин Велкова е световна шампионка с ансамбъла от 2011 година в Монпелие. Едно от златните момичета на България. Прекрати кариерата си след Олимпиадата в Лондон и малко по-късно постави основите на клуб по художествена гимнастика Локомотив София. Вече почти 5 години тя е президент на клуба. Направихме това интервю, защото Катрин Велкова говори изключително рядко, а има какво да каже. Вече не в ролята си на състезател и шампион, а на президент, треньор и най-важното – човек, който работи с бъдещото поколение състезателки.
-Катрин, преди няколко дни за втора поредна година проведе международният турнир “Златна купа Локомотив” и приз “Илиана Раева”. Как протече организацията, колко време отнема?
-Всяко едно нещо отнема доста време. Да не кажа, че сме започнали да мислим и подготвяме нещата от началото на календарната година… (смее се). Само това да организираме в коя зала ще се проведе надпреварата, за да е свободна, се прави още… Ето, от сега съм запазила залата за следващата година. Всичко останало става още по-трудно.
-Колко деца бяха на последния турнир?
-Над 500 със сигурност. Стават все повече, догодина сигурно трябва турнирът бъде проведем в три дни.
-Несъмнено ти като водещ в цялата организация трябва да помислиш за всичко. Кое те затруднява в подготовката?
-Аз обичам да го правя, защото обичам децата и върша заедно с останалите хора около мен всичко само заради тях. Едно от трудните неща например са осигуряването на подаръците на децата, защото лично аз в моите турнири, дори в началото, когато турнирът не бе с приз “Илиана Раева”, абеше просто Коледна магия за децата от клуба, съм се старала подаръците да бъдат хубави. Неща, които ще им харесат, а не нещо дребно.
-Как се стига до набавянето на подаръци?
-С много имейли, телефонни разговори, презентации, помощ от приятели, познати, които могат да се включат, понякога и родители.
-Как си обясняваш факта, че големи компании не помагат на спорта в България, говорим генерално, не за твоя турнир. Или, ако има такива, са много малко.
-Не си го обяснявам, не знам… Фирмите може би търсят пряка реклама, свързана с деца. Това ми прави впечатление от всички турнири, които съм организирала. Повечето спонсори искат продуктите да са за деца, за да могат и те да се възползват. Тази година доста детски марки успях да привлека, които да ми помогнат.
-Как се намират спонсори, които да повярват в децата, да помагат макар и с малко, но постоянно?
-Много трудно. Имам няколко добри примера, свързани с клуба. Един от тях например е Спа Хотел Персенк в Девин. Изключителни хора, които винаги са до нас и предоставят уникални условия на децата за почивка. Много им благодаря. На последния турнир се включиха доста по-големи и по-малки фирми – Ромпетрол, “Лактима Балкан”, детска козметика “Бебо”, “Мистрал”, бутик за цветя “Емоция” и още много други, които моля да ме извинят, ако съм пропуснала.
-Признаваш, че изпитваш трудности, а си едно от златните момичета на България – световна шампионка. Помага ли името ти в такива случаи?
-Помага ми със сигурност. Аз не обичам да го споменавам, не обичам да акцентирам коя съм, че съм златно момиче и че съм световна шампионка. Ще ви дам един пример, имах разговор с една фирма и човекът не знаеше коя съм. В този случай го използвах, защото ми помогна и трябваше да успея. Има някои хора, които не знаят коя съм, което е напълно нормално. Не може да се знаят всички момичета от ансамбъл, например.
-Доволна ли си от провеждането на турнира, естествено като всяко нещо – и той вероятно получава позитивни и негативни отзиви?
-Ще ти кажа така. Ако бяха само положителни оценките, нещо нямаше да бъде наред, ако бяха само отрицателни – същото. Но когато има и от двете, когато съм станала свидетел и на положителните, и на отрицателните, аз съм ОК. Не може на всички да се хареса нещо, аз го приемам съвсем нормално. Всичко, което съм правила нещо за някой в моя живот – никога не съм очаквала някой да оцени това, което правя. Аз го правя, защото ми харесва, защото обичам даденото нещо, така съм преценила и не очаквам нито някой да ми благодари, нито някой да го оцени.
-Каза, че може да помислиш догодина турнирът да е в 3 дни. А може ли да помислиш да бъде в по-голяма зала, и тази година нямаше къде да се седне…
-Това говори достатъчно и отговаря на въпроса ти дали очаквам някакво признание или оценка. Залата беше пълна, имаше щастливи родители, усмихнати деца и това е предостатъчно.
-Ти си първата от златните момичета, която уважи Илиана Раева с приз на нейно име?
-Мисля, че го заслужава. Тя е последният ми треньор. Аз малко след като тя се отказа и аз се отказах. Безкрайно много неща съм научила от нея. Безкрайно ме е променила като човек и характер, само фактът, че ме върна (смее се). Това е признание.
-Втора година се събирате почти всички златни момичета от ансамбъла, идват за товя морална подкрепа. Тази година дори Християна Тодорова беше в ролята на главен съдия.
-Много им благодаря, безкрайно много ги обичам и съм щастлива, че ме подкрепят. Много благодаря на Хриси, защото миналата година не успя да съдийства – беше възпрепятствана. Не може да си представите какво удоволствие за мен е всички момичета да бъдем заедно. Обичам ги…
-Скоро клуб Локомотив София ще навърши 5 години. Докъде се простират мечтите ти за клуба, за децата, за развитието им?
-Преди няколко години, когато клубът беше още в началото една моя позната от нищото ми зададе този въпрос. Аз не се бях замисляла, защото ще ви кажа честно, че дори като състезателка не съм гонила някакви грандиозни цели, колкото и странно да звучи – не съм си мечтала да бъда световна шампионка, да ходя на Олимпиада. Но като треньор целите и мечтите ми са доста по-различни (смее се). Та тази моя приятелка ме попита един ден: “Добре, а какви са ти мечтите за този клуб, какво очакваш да ти се случи догодина?” И аз изведнъж се оказа, че не можах да й отговоря. А тя допълни: “Ето, сега предстоят празници, защо не си напишеш пет желания, свързани с твоята работа и да видим дали догодина ще са се случили.” Един ден го направих, написах на едно листче някакви неща. И честно да ви кажа, чета ги от време на време. Някои не са се случили, защото трябва повече време. Но например една от мечтите ми бе да имаме по-голяма зала, защото ние започнахме в малка зала. Ето, това го осъществихме и сега имаме не една, а две зали. Второто нещо беше да имаме килим – успях с помощта и на Локомотив, да купя килим. Исках в залата да има повече деца – ти сам виждаш колко много деца има. Не само тук, а и в залата на Централна гара. Исках състезателките да ги забележат, това ми беше едно от желанията и те са. Има хора, които ме поздравяват за това, което правя с някои от децата. Имам и по-смели мечти, но за тях трябва повече време.
-Идва Коледа, какво ще напишеш на листчето за след 5 години?
-Искам някое дете да достигне до върховете, до които аз съм достигала – участие на европейско, световно, дай боже на Олимпиада да отиде някое дете. Но това не е лесно. Някои хора си мислят, че и това е много лесно, но не е. Имам желание да стане и ще направя каквото мога.
-В последния си коментар написах шеговито, че се чудя как издържате всеки ден с толкова много деца. Казано на жаргон, не давате ли заето вечер, когато се приберете вкъщи?
-Радвам се, че в момента имам един екип от треньорки, които са смея да кажа мои момичета, въпреки че са дошли от други клубове – говоря за Симона Минкова и Магдалена Божилова. Те са тренирали 2-3 години при мен и малко или много са приели някакви мои качества. В момента те са огромна помощ за мен. Някои са ми били колежки от ансамбъла – Мирела Георгиева. Тя е изключително момиче, работи с толкова хъс…
-Какво очаквах от тях като развитие, и трите вече се занимават с деца?
-Те сега започват и си мисля, че апетитът идва с яденето. Виждам, че са амбициозни, но пък все още не са се сблъсквали с много неща. Виждам ги като себе си преди пет години – амбициозни, искащи, но сблъскващи се с родители, характери на деца. Виждам как много искат, но понякога не се получава.
-Търпеливи ли сте към децата, постоянно се преекспонира, че има лоши треньори, лоши методи и още по-страшни неща?
-Мисля, че в нашия клуб всеки от нас проявява търпение, разбиране кой докъде иска да стигне. Вече не е като едно време, ние да ги избираме и да казваме – да знаете, тя ще тренира гимнастика. Сега много от значение е мнението на родителите – дали искат децата им да се занимават с художествена гимнастика или просто искат да спортуват за здраве, което също не е малко. Нашият спорт е единственият за момиче, градивен в много отношения – дисциплина, характер, фигура, обноски.
-Спомена няколко пъти родителите, продължава ли да има от тези амбициозните, които идват при теб с момиче под ръка на 3-4 годинки и пита – моята дъщеря ще стане ли световна шампионка…
-Има такива, разбира се. Откровена съм, имах един такъв родител, който тръгна да записва детето си на 4-5 годинки и ме попита – ще стане ли световна шампионка. Не знам дали беше на майтап или не, но аз му казах съвсем сериозно – най-вероятно не. Сам знаеш, колко са световните шампионки, колко бяха на вечерята, организирана на Световното. Изобщо не мога да обещая, да се наема, че някой ще стане световен шампион! Детето може да има прекрасни качества, но да няма характер, да се случат много неща в пубертета. Може да се наложи да се премести да живее в друга страна, да спре да тренира, има хиляди неща, които може да се случат.
-Говорейки за родители, има една жена, която почти постоянно е в залата, а не е треньор?! Закъде си без помощта на майка ти?
-За никъде (смее се). Тя много ми помага за много от нещата. Помага ми по документалната част, за организиране на състезанията, заявки, намиране на хотели, пътувания и каквото още се сетите. Много й благодаря, много я обичам и винаги ще й бъда признателна.
-През годините все повече се наслагва мнението, че е никой не иска да работи с деца, защото е по-трудно, отколкото да тренираш изградени състезатели – независимо в кой спорт става въпрос. Ти обаче работиш с деца, толкова ли ги обичаш?
-О, безкрайно много. За да го правя това нещо, повярвай ми, безкрайно е. Преди да създам клуба работех в една детска градина, но часовете ми бяха малко, можех да поема още часове (смее се). Исках да бъда още по-ангажирана с деца, да работя повече с тях. Така дойде идеята за създаване на клуба.
-Напоследък публикуваш интересни снимки във фейсбук страницата на клуба – децата преди няколко години и сега. Разликата е огромна. Израстват ли и чисто технически, игрово? Да вземем например Радина Томова, която в момента е най-голямата ти състезателка като възраст?
-Чувствам се като магьосница с нея – тя започна да тренира от 8-годишна. Помня какво беше преди и сега виждам какво е в момента. Няма база за сравнение. Има много деца с потенциал в моя клуб, за които ще направя всичко възможно, за да стигнат колкото се може по-високо. Но зависи и от тях, когато пораснат. Когато са се научили на някои неща. Понякога зависи и от това, докъде те искат да стигнат.
-Ти прекарваш часове наред с тях всеки ден, понякога се случва да си с децата повече време, отколкото те са с родителите си. Така бяхте и вие с Илиана Раева. На какво се стремиш да учиш децата, какво им говориш?
-Аз когато тренирах, може би проблемът при мен беше, че смених доста треньори. Не съм имала така да се каже моята майка в залата. Илиана за мен беше такава, тя отделяше време да ни каже някои неща, да ни научи на неща извън залата. Може би затова я чувствам по друг начин и я определям като моя треньор. Може би за други гимнастички този треньор е този, който ги е учил от 3 до 15-годишни. Докато за мен е тя. Това е разликата. Аз съм сменила доста треньори в детството и изведнъж намерих човек, който да ми даде тази грижа. И то за не малък период от време – 4 години. Затова я чувствам толкова близка. Затова аз се старая да бъда с децата точно това – човек, за когото те ще се сещат един ден.
-Говориш ли на децата извън обичайните и всекидневни неща, свързани с тренировките?
-Много често се случва да им говоря. Казвам им, че медалът не е най-важното, което е така. Има много уроци, които можеш да научиш в спорта. Както се казва, дори, когато губиш, не знаеш какво печелиш. Обичам да са дисциплинирани, да са старателни, да са подредени – все пак са момичета. Говоря им, че за да си добър спортист, трябва да си отлична ученичка. Което донякъде го разбират. Ето един обикновен пример, водих ги за сладолед, като преди това им проверих бележниците (смее се).
-Значи държиш на училището, защото не всяка от тях ще стане световна шампионка…
-Естествено, че е така. Но дори и да стане световна шампионка, важно е да учиш. Не може да нямаш обща култура. Докато ходим на състезания и пътуваме, ги карам на играят на игри – дали ще бъдат думи, за правописа говорим, правя им диктовки. Имаше един семинар, на който Илиана Раева каза много неща и когато имам време и възможност ги правя – давах им да пишат стихотворения с рими за топката, например. Давам им задачи извън гимнастиката, карам ги да рисуват. За тях е интересно.
-От кой вид треньори си, от тези, които хвалят или пестят добрите думи?
-Аз съм малко трудна с думите (смее се). Обичам много децата, показвам им го по всякакъв начин, но рядко го казвам. Аз съм остра, много съм взискателна, рядко показвам чувствата си, но наистина го мисля.
-Да те върна няколко години назад, съжаляваш ли, че се отказа, можеше ли да поиграеш още малко?
-Не съжалявам в никакъв случай. Аз много обичам гимнастиката, обичах да играя, но си мисля, че тук съм по-полезна. Това ми е вътрешното чувство, това е моето признание и това е нещото, което обичам и мога да правя.
-Феновете не забравят златните момичета, продължават да искат да ви виждат, да имате срещи с тях?
-Това е много мило. Ние с момичетата си останахме приятелки. Това време, прекарано заедно, са най-милите ми години, те са най-скъпите ми хора. Сега не ми липсват, защото се виждам с тях, общуваме и се стараем да сме заедно. Така ще бъде винаги…
СТЕФАН РАЛЧЕВ
Снимките за материала са на Димитра Лефтерова
