Двама успешни треньори по фигурно пързаляне търсят нов подход за развитието на спорта
Старият хубав виц гласи, че когато продавате, две плюс две трябва да е равно на пет. Но дали в българския спорт едно плюс едно може да е равно поне на две? Трудна, дори непосилна задача за една област, в която основното математическо действие е деленето. Дълги години поради системата на финансиране клубовете се отцепваха и се капсулираха около един треньор и дори само един успешен състезател. Сега двама млади специалисти се опитват да покажат, че събирането в българския спорт също е възможно.
Най-успешните български треньори по фигурно пързаляне Даниела Величкова и Найден Боричев се опитват да докажат, че на българска почва (или по-скоро лед) е възможно обединение. След дълги години на почти яростно съперничество двамата са стигнали до извода, че може би с общи усилия ще постигнат повече. И зад това това стои дълго съзряване на идеята и обмисляне на философията.
„Установихме, че сме стигнали някакво ниво, над което ни трябва нещо ново, за да постигаме повече. Не бих казал, че това е бил таванът на възможностите, но определено двама души с различна визия, идеи и потенциал може би ще успеят да се допълнят и това да донесе по-добри резултати. Нашето партньорство винаги е коментирано, но никога не се е реализирало“, казва за „Капитал“ Боричев, който дълги години беше най-добрият ни фигурист. А Величкова допълва: „А и никога обединението не е било разглеждано нормално в България.“
Двамата дълги години са работили в различни клубове в търсене на най-доброто. Определят съперничеството си като „лека конкуренция, която е родила много добри резултати“. Затова логичният въпрос е дали убиването на тази конкуренция няма да е вредно за развитието на средата. „При нас формулата е, че едно плюс едно трябва да е повече от две“, казва Боричев.
Напред към 20-те
Обединението на силите има своите практически ползи – по-ефективно разпределение на времето, възможности да се обръща повече внимание на децата в определена възраст и категория, тъй като в момента тренират по няколко възрасти едновременно, разширяване на базата от състезатели. Но има и много по-дълбоки причини от чисто механичния сбор.
„Ние просто ще се допълваме по някакъв начин. Нивото е доста високо напоследък по отношение на средните категории деца, което е бъдещето на следващото поколение. Но когато сме двама, се надяваме да имаме по-широк поглед върху нещата. Тук ключът към успеха е треньорът да извади максимума на всеки състезател, а може би всеки от нас не вижда нещо, което може да попадне в полезрението на другия“, коментира Величкова.
И двамата са наясно със своите индивидуални качества и умението да променят много малки детайли в изпълнението на състезателите. Но не знаят къде бъркат. Именно това може да им даде партньорството. „Със сигурност знам кое ще сработи най-добре – и двамата сме непоколебими по отношение на методическия процес. Имаме умението да го модулираме във времето. Но това, което ни липсва, е по-широкият поглед. Когато трябва да се променят детайли, идва един момент, в който свикваш с дадена грешка. Нещо, което не можеш да видиш“, коментира Боричев.
Те не си поставят за цел непременното изграждане на световен шампион. Определят като основен приоритет привличането на повече деца към фигурното пързаляне. „Повече състезатели ще роди по-голяма конкуренция, а тя може по естествен път да доведе до по-високи резултати“, коментира Николай Боричев.
Това е в разрез с тенденциите в българския спорт, чието финансиране е базирано на успехите. Тя беше наложена с правилата, които въведе след олимпийските игри в Лондон ръководството на спортния министър Свилен Нейков. Сега много спортове, които имат голяма популярност, но не и олимпийски медали, получават по-малко средства.
„Много хора се страхуват, че ако нямаме елитен спорт, няма да усвоим едни пари. За това изкуствено правим някакви състезатели, за да могат евентуално да спечелят медал, коментира Боричев. Това мислене от 80-те години, че ще се концентрираме върху един състезател, който ще ни носи международна слава и медали, вече е неприложимо в български условия. На нас ни трябва нещо ново и коренно различно. Трябват ни повече деца, повече масовост, а евентуално най-добрият от тях да се превърне в елитен състезател. Но извън този състезател може би ще останат много хора, които ще продължат да спортуват за здраве“, допълва той.
Пируети за тренировки
Проблемите на фигурното пързаляне са като на много други спортове. Всеки, който е водил детето си на тренировки, знае, че това не е занимание за работещи хора. Някои го определят дори като „бабешки спорт“, тъй като само бабите могат да отделят толкова време да водят децата. От закарването на детето до прибирането му вкъщи обикновено трябват около три часа, тъй като пързалките в София са две – Зимният дворец и „Славия“. Липсата на нормална база ограничава възможностите на хората да тренират или практикуват един от най-популярните зимни спортове.
„Много по-полезно ще е да има малки зали, по-равномерно разпръснати из града. Но това, мисля, е проблем за много спортове. Наличието на големи зали на нас не ни помага, защото пряко сили събираме по 100 зрители на национално първенство. Но това, освен че води до повече разходи за поддръжката им, не дава нищо повече“, коментира Боричев.
Строежът на големи и лъскави зали, което се наложи в последните години, е свързано с философията за елитарността на спорта. Но в същото време отнема от финансовия ресурс за изграждането на съоръжения по места, които биха могли да се ползват от местни спортни клубове.
Това, конкретно във фигурното пързаляне, има и своята практична стойност. Колкото повече хора се занимават на аматьорско или т.нар професионално ниво, толкова по-евтино излиза за всички ползването на пързалките. В САЩ е възможно тренировката да излиза по 5 долара на човек на час, защото пързалките са непрекъснато заети от фигуристи или пък хокеисти. В България един час на лед струва 160 лева, които се плащат от клубовете или например от федерацията по фигурно пързаляне. Но има и часове, в които залата стои празна, а цената остава непроменена. Това време се калкулира в разходите на залата.
Най-популярни естествено са часовете след 18 часа, когато всички налични ледени спортове започват люта битка за време – хокеистите напредват с лакти, фигуристите и състезателите по шорттрек се опитват да контрират с други доводи.
„Ледът така или иначе е там. Има много по-гъвкави форми за определянето на цената на леда. Когато интересът е по-силен – например в тези пет часа след 18 цената може да бъде по-висока. А в по-ненатоварените часове да е по-ниска“, коментира Боричев. Величкова допълва: „Тренирали сме и в 6 часа сутринта и условията са били същите.“
Но това не е най-големият проблем, макар да е един от многото. По-големият е липсата на условия. Зимата в залите е студено, понякога тече от тавана, състоянието на съблекалните е мизерно и след няколко тренировки и последвалото разболяване родителите се отказват да водят децата си. Това вероятно е проблем и за другите спортове, където материалната база не подпомага усещането, че се занимаваш с нещо приятно.
„Огромната разлика между България и Западна Европа, че там е топло, хората се чувстват удобно, получават всичко, което може да се нарече приятно изживяване. При нас тренировките са изпитание, подобно на това, което е било преди 30 или 40 години. Но днес вече времената са други и изискват друго отношение“, коментира Величкова.
Бележка: Текстът и снимката са на „Капитал“.
“Айс Пик” – как фигурното пързаляне и шорттрекът вървят ръка за ръка
Елит – как се градят елитни състезатели
