-Госпожо, много искаме да го изиграем и да спечелим медал. Заслужаваме го – промълвиха гимнастичките. – Не заслужаваме ли да бъдем щастливи?! Толкова много се трудихме…
– – – – –
НАЙ-ЩАСТЛИВИЯТ ДЕН
За първи път от 14 юни, когато се случи неприятният инцидент с Цветелина Стоянова, в този ден момичетата приличаха на себе си. На 21 август това бяха онези борещи се, усмихнати, лъчезарни и готови да преобърнат света българки. Онези момичета, които се събраха на 1 октомври 2009 година в зала “Раковски” в София и започнаха пътя си към върха. В изминалите малко повече от два месеца душите им плачеха. Лицата им така и не показаха истинския си вид. В този ден обаче всичко се върна, както бе преди. Сякаш нищо не се бе случвало. Преди да поемат пътя към залата, Християна Тодорова отиде при Илиана Раева:
-Госпожо, каквато ме взехте, такава съм сега! – и почти се разплака от вълнение. Само преди няколко минути Ина Ананиева я беше премерила на кантара. Християна успя. Спечели най-голямата битка със себе си. Доказа, че нищо и никой не може да я спъне, когато е целеустремена.
-Браво, успя! Ина Ананиева започна да се радва като малко дете, след което прегърна и разцелува Хриси. Илиана направи същото, когато видя сияещото лице на състезателката. Тя беше сигурна в способностите и характера на гимнастичката. А и беше получила обещание, че на последния от Олимпиадата ще чуе, че мисията е изпълнена. Колко много мисии изпълниха тези момичета…
Една по една от автобуса пред залата слязоха Михаела Маевска, Ренета Камберова, Цветелина Найденова, Християна Тодорова и Любомира Казанова. Отправиха се към входа на залата като войни, които са готови за последната битка на живот и смърт. Още преди да направят първата крачка към залата Илиана Раева ги спря:
-Вдигай главите! Да не сте погледнали някой друг освен мен. Тренирате и гледате само мен. И никой друг!
Момичетата влязоха в залата и започнаха да загряват. Гледаха се помежду си и търсеха с поглед Илиана. Не смееха да погледнат и на милиметър настрани. В един момент италианките спряха да тренират и се втренчиха в българския отбор. А нашите бяха като истински фурии. Раздаваха се като за последно. Хвърляха уредите, правеха пируети, изпълняваха всичко до най-малка точност.
-Ина, да знаеш, печелим медал! Илиана Раева беше убедена в това, след като видя излъчването на състезателките в последните минути. Това наистина бяха онези усмихнати момичета, които искаха и знаеха как да печелят. Очите им изгаряха от желание за победа. Минути преди старта Илиана отново спази ритуала, както през всичките тези години. Вля им допълнителна живителна сила, след това ги докосна по врата, целуна ги, каза “обичам те” на всяка една от тях и повдигна брадичките им. Абсолютно всеки път тя спазваше тази хронология на събитията, която носеше късмет и успехи. Гимнастичките винаги четяха молитвите и мантрите, които Илиана им беше дала и им помагаха преди всяко състезание. Направиха го и сега. Този път Ренета Камберова добави още малко сила свише. Тя пъхна в кока на косата си миниатюрни иконка и кръстче. След това обви кока със специалната мрежа, която гимнастичките използваха, за да бъде стегнат и да не се разваля по време на състезание. Тя също бе вярваща и не пропускаше да си каже на ум молитвата “Отче наш”.
Първата ротация бе с пет ленти. Михаела, Ренета, Цветелина, Християна и Любомира. Петте момичета, които преследваха мечтата си. Всяка от тях поотделно и всички заедно като отбор. Всяка имаше защо да се бори със съдбата. Михаела за онази грешка на Олимпиадата в Лондон преди 4 години, която костваше медала. Ренета за грешката отпреди няколко часа, която за малко да лиши отбора от класиране за финал. Цветелина Найденова за всичките трудности, които имаше и болки, които преодоля, за да продължи напред. Християна за упоритостта и ината, които й помогнаха да стигне до тук. И Любомира, която понесе толкова много за изключително кратко време.
“Матрицата” прикова погледите на милиони българи пред телевизионните екрани. Сърцата биеха извън ритъм, а ръцете се потяха. Момичетата се наредиха в първоначална поза за начало на съчетанието. Ето я и музиката. Започна. Пет зелени трика танцуваха сякаш бяха самодиви. Секундите едва изтичаха. Сякаш времето бе спряло. В един момент и публиката бе притаила дъх. Минаха три минути. Рени се провря през обръча. След това отиде в единия край на килима. Два обръча се плъзнаха към нея по земята, тя удари с бухалките и… Експлозия! Край! Всичко свърши! Времето наистина спря. За няколко секунди. Рени остана коленичила на пода за миг и се разплака.
-Успяхме, издържахме – каза си на ум, след което се изправи. В мига, в който удари бухалките на последния акорд, Илиана Раева рухна. Тя не викаше, не скачаше, а просто почувства лекота. Ако през всичките тези години отборът бе понесъл несправедливост, жестокост и изпитания, в този момент всичко излезе от душите им.
“Златните момичета” се отправиха към мястото за получаване на оценките. Седнаха и погледнаха нагоре към екраните. 18,066 точки за изпълнението на два обръча и три чифта бухалки и общ сбор от 35,766 точки. Ренета Камберова не издържа, а единствено захлупи лицето си и се разплака от вълнение. Михаела Маевска и Цветелина Найденова се прегърнаха и пищяха от радост. Християна Тодорова толкова силно стискаше Любомира Казанова, че едва не й изкара въздуха. Олимпийски медал! Италия бе изпреварена! Българският национален отбор спечели бронзови отличия. Голямата мечта бе сбъдната. Ансамбълът на Русия стана олимпийски шампион, на второ място се наредиха испанките. Те събраха абсолютно същия сбор оценка като българската, но нашите получиха по-ниска оценка за изпълнение в една от композициите.
Ето го и онзи величествен миг, за който мечтае всеки спортист. Награждаването. Апогеят на цялата борба. Момент на неописуемо вълнение, радост, щастие, примесени със спомени и мисли. За семейството и близките, за изтощителните всекидневни тренировки. За всичко, което си заслужава.
-Само ние знаем какво сме платили и какво сме оставили в този спорт – каза след награждаването щастливата Цветелина Найденова. А Християна Тодорова добави:
-Много сме щастливи. То дори не е щастие. Не можем да осъзнаем какво се случва. Трудът ни беше възнаграден. Направихме всичко възможно за гимнастиката. Радваме се, че по този начин завърши нашата кариера!
Откъсът е от книгата „Златните 8“