Годината е 1986, градът е Токио. Лили Игнатова става абсолютна шампионка на финала на Световната купа в Япония. В следващите 31 години българка не е допусната на върха на стълбичката в многобоя на този форум. До вчера.
Денят е 6 май 2017. Празник на храбростта и силата. Невяна Владинова доказва своите по безапелационен начин. Напук на всички години, в които е отхвърляна от националния отбор, напук на времето като „втора състезателка“, напук на всички, които някога са дръзнали да я подценят. Неви стъпва на стълбичката, най-отгоре, където често ѝ повтарят, че ѝ е мястото.
В нейна чест звучи „Мила Родино“.
Невяна хваща ръката на най-добрата си приятелка.
Виена, 1984:
Един журналистически въпрос към Анелия Раленкова, след току-що приключилото Европейско първенство изправя Нешка Робева на тръни:
“— Не ви ли е мъчно, че на най-високото стъпало до вас поставиха още една гимнастичка. Не омаловажава ли това вашия триумф?“
На Раленкова ѝ се налага да сподели европейската титла със съветската гимнастичка Галина Белоглазова. Диляна Георгиева е втора, Лили Игнатова едва четвърта. Ани обаче дава най-точния отговор:
“— Не, не ми пречи. Това, което ми тежи, е че не застанаха до мене още две — Георгиева и Игнатова. Там им беше мястото. Видяхте ги днес, ще ги видите и утре. И отново ще се убедите колко големи гимнастички са тези двете…” („Жажда за върхове“, Маргарита Рангелова и Нешка Робева)
Част от тези думи важат с пълна силна за нашите момичета и днес, 33 години по-късно.
А общото между двете състезания е и най-красивото – сестри слушат химна ръка за ръка, със сълзи на очи.
