17ти, юни, 2016
Европейско първенство по художествена гимнастика в Холон, Израел. Денят на многобоя при ансамблите. Българският ансамбъл стои в тунела за излизане на терена в състав Михаела Маевска, Християна Тодорова, Цветелина Найденова, Ренета Камберова и Любомира Казанова. Погледите на всички са насочени към земята. До тях са треньорката Ина Ананиева и президентът на федерацията Илиана Раева. На 3000 км от там хиляди българи са пред телевизорите, чакащи изиграването на смесеното съчетание.
След проблем с музиката момичетата най – после започват съчетанието си и го завършват без грешка. Отиват в Kiss and Cry зоната при треньорките си. Но там няма усмивки, нито подскоци от щастие, нито някой въобще поглежда към таблото с оценките. В очите на всички състезателки има сълзи, но не от радост, треньорките ги прегръщат и целуват, но никой не обсъжда изиграното съчетание. Въпреки, че са в центъра на вниманието в този момент, мислите и сърцата на състезателките са някъде далеч от залата, някъде в полите на Витоша в далечната България.
На 14ти юни тяхната съотборничка Цветелина Стоянова преживява ужасен инцидент и в този момент е в болница, борейки се за живота си. Личеше си колко тежко изживяваха това нейните колежки. Едва ли някоя от тях си е мислела в този момент: „Боже, дано оценката стигне, за да вземем медал!“ Вероятно всичките им молитви са били насочени към Цвети. Вероятно са се молели тяхната сила да продължат да се състезават да даде кураж и на борещата се душа в болницата. Вероятно дори не помнят каква оценка им е била дадена.
И аз не помня всъщност. Не помня неописуема радост от изиграното съчетание. Не помня вълнението за това каква ли оценка ще получат. Помня как седях пред телевизора в мълчание и с едно малко ангелче в лявата си ръка.
„Но как?! От къде намират сили да излязат пред света след всичко? Ясно защо. Но как?! Нима човешката воля може да надделее над болката? Чудя се какво ли е вътре в сърцата им…“
Така и не разбрах каква оценка получиха. Май взеха пето място в многобоя. Не запомних нищо от цялото европейско. Кой беше първи, кой десети… не знам, но в съзнанието ми се запечатаха няколко много силни картини. Как руският ансамбъл, наш вечен съперник, отиде да утеши българките преди състезанието, как се прегърнаха и как всеки имаше насълзени очи. Как момичетата от ансамбъла се прегръщат в затворен кръг, криейки лицата си и си шепнат нещо тихо, сякаш искайки да избягат от ужаса на настоящето. Как Михаела по време на награждаването за финалите вдига в ръката си шестия бронзов медал, даден им от организаторите за Цвети Стоянова.
Това не е история за победа или безграничната радост на всеки един фен към успехите на българската художествена гимнастика. Това е история за волята да продължиш въпреки болката и да си издигнеш над себе си. Да вярваш, че точно ти, който в момента си охулван и оплюван можеш да разпериш криле и да полетиш отново. Да полетиш и да достигнеш своите върхове.
Прекланям се пред духът на тези момичета и пред пътя, който извървяха! Всички знаем как два месеца след това те спечелиха жадувания олимпийски медал. Техните победи ми донесоха много радост и сълзи от щастие, но загубите и трудностите им ми дадоха уроци за живота и за смисълът на спорта, а именно – да победиш себе си и емоциите си, да се издигнеш над това, което си в момента.
Не много далеч от Холон се намира Стената на Плача. Там вярващите се молят за спасение от трудностите си и търсят сили, за да продължат напред през своя житейски път. Казват, че там Бог вижда сълзите на децата си и ги възнаграждава за болката им, стига те да извървяват своя път и да не се откажат. И нашите момичета не се отказаха!
Автор: Мария Красимирова
