Коронавирусът продължава да се разпростира по света и вече имат 400 000 случая на заболели. Днес записваме черна статистика с рекорден брой на жертвите в един ден. Бизнеси затварят, в САЩ почти 7 милиона души търсят помощ при безработица. Всички големи спортни събития са отложени или отменени. Организаторите на Олимпиадата в Токио и Международният олимпийски комитет се поддадоха на глобалния натиск и отложиха Игрите за 2021 година.
Повече от 15 000 олимпийци и параолимпийци от над 200 страни трябваше да се съберат на едно място в преследване на мечтата, която определя живота им от деца. Съоръжения бяха построени, билетите придадени, атлетите готови. И тогава…
Животът на всички ни бе преобърнат и за първи път в историята Олимпиадата бе отложена.
Отлагането на Игрите бледнее в сравнение с глобалната трагедия, която предизвика Ковид-19 не само върху физическото ни здраве, но и върху психиката ни. Страх, несигурност, провал, това е реалност за милиони хора. Психичното здраве е нещо, за което мисля отдавна, много преди вируса да настъпи.
С наближаването на Игрите през 2020-а, първата Олимпиада от която нямаше да бъда част от откакто бях на 15 години. Открих, че се вглеждам във върховете и паденията си и колко близо бях до това да загубя всичко. И тогава Игрите бяха отложени и се замислих за психичното здраве на атлетите, които са работили толкова здраво и сега трябва да събират частиците, след като всичко се разби.
Трябваше да гледаме Олимпиадата заедно в лятото на 2020 г., но вместо това ще ви разкажа за пътуването ни по пътя към мечтите и колко много различни биха могли да бъдат историите ни.
“Ти подобри над 25 национални рекорда в твоята възрастова група. Предстои ти световно първенство. Какво още би искал да постигнеш?“
Предполагам, че в дългосрочен план целта ми е да спечеля златен медал в Атина и тогава да отида на още една Олимпиада. Значи имам доста цели, но мисля, че гледам ден за ден. Когато си олимпиец ти мислиш, че историята ти е различна от тази на всички останали, но всъщност….
… Те всички си приличат, започват по един и същи начин….
Искам да отида на Олимпиада и да спечеля медал в ските./Джереми Блуум
Целта ми е да отида на Олимпиадата, да съм в Олимпийския тим./Аполо Оно
Мечтата ми бе да съм на Олимпиада, да се състезавам с най-добрите“/Саша Коен
… В един момент всички ние си мислим за това, че сме готови да отидем на Олимпиадата.
Всичко започна така. Гледах Олимпиадата с родителите ми и бях шокиран „Това е най-великото нещо“. Така ми ги описа майка ми. С баща ми ме бяха накарали да седна и казваха: „Това е. Няма нищо по-високо от това. Това е Олимпиадата. Олимп“. Атлетите са се трудили цял живот за този миг. Стигат отвъд границата на силите си, за да опитат да победят“. Това са думи, които ще помня цял живот./Шон Уайт
Израснах с един родител и бях пълен с енергия, днес може да го наречете хиперактивност, няма значение, но не можех да бъда укротен и баща ми видя спасението и начина да насочи тази енергия в нещо положително и това е спорта. Оказа се прав./Аполо Оно
Роден съм и израснах в Парк Сити (Юта) и започнах да карам ски на две години, което беше много готино. Имам и снимки. Не си спомням първият път, но зимните спортове винаги са били моето нещо./Стивън Холкомб
Започнах да се пързалям на осем. Като стъпих на леда това бе любов от пръв поглед. Не мисля, че съм била невероятно талантлива, но знаех че съм по-добра от повечето деца и изведнъж всичко се завъртя./Грейси Голд
„Треньорът му го нарича типичен 15-годишен тийнейджър, с изключение на един малък детайл. Майкъл Фелпс е един от най-бързите плувци в света“.
Никой от нас не е имал нормално детство. Не може да си като всеки друг и да постигнеш всичко това. Има и хубави и лоши страни. Лично аз не бих направил нищо различно, ако можех да започна от начало. Имах състезателен дух, бях жаден за успехи. Обичах състезанията. Сам си ги избрах. Но истината е, че фокусът ми стана твърде тесен много бързо и това щеше да ми се отрази по-късно в живота.
Мислиш и действаш с една цел и фокус – и това е Олимпиадата. Всичко друго е на второ място, приятелства, училище, семейство, връзки.
За мен това не бе жертва. Всичко друго в живота бе препятствие, което исках да отблъсна. Не исках да прекарвам време с приятелите си, нито да ходя на училище. Исках да направя всичко, за да стана най-добрата фигуристка в света. Нямах други интереси, фокусът ми бе моят спорт и фигурното пързаляне./Саша Коен
Това е начин на живот. Всяка стъпка която правиш трябва да бъде с мисълта какво предимство ти дава пред конкурентите. Животът ми със сигурност се основаваше върху това в продължение на 5 или 6 години, по 365 дни в годината. Разликата между добър и велик е в това, че великите хора правят неща които не винаги искат да правят и това ги прави велики. Винаги съм се възхищавал на Джордан. Сигурно и той е имал дни, в които не му се е играел баскетбол. Но той е „Най-великият за всички времена“. Пейтън не е искал да учи филмово изкуство хиляди и хиляди часове. Но го е направил защото е искал да бъде най-великият.
Когато завърших гимназия си спомням, че тренирах много защото исках да бъда добър. Всеки казваше „Мили, Боже, тренираш толкова много“. А аз добавях, че това е нищо в сравнение с олимпийците.
Когато ми предложиха да се пробвам в скелетона аз нямах нищо, бях на 16, а сега имах място на което да живея, храна и потенциална стипендия. Изборът не беше труден… Да отида на Олимпиадата или да отида в колеж.. И избрах спорта пред науката. Започнах да печеля всичко. Беше пристрастящо. Беше забавно. И аз се озовах във въртележката./Кейти Улендер
През по-голямата част от кариерата ми съм се амбицирал от страха от провала. Повечето атлети се мотивират с „Искам да победя. Искам да съм шампион“. А аз чувствах, че не съм достоен. Не бях най-добрият на леда. Не бях най-талантливият. Бих могъл да кажа, че работех най-упорито и това което ми помогна беше фактът, че съм обсебен от идеята че не съм достатъчно добър. Всеки ден бях недоволен от себе си. Живях така 15 години. Мисленето ми бе, че трябва да съм там, защото ако не съм някъде там има някой по-млад и по-добър от мен и затова трябваше да намеря своя начин./Аполо Оно
Ранното ставане сутрин, безбройните обиколки в басейна или на пистата или пързалката, когато най-накрая отидеш на Олимпиадата, единствената дума с която може да я обясниш е „изумителна“. Практически през целият си живот си тренирал за този миг и знаеш че това няма да ти се случи още четири години или никога. Това влиза в главата ти. И добавете факта, че всичко се случва пред целия свят.
На първата ми Олимпиада бях много нервен. Очаквах че ще бъда поразен, знаех, че това е най-голямата сцена на която ще се кача в живота си. Усещаш колко специално е всичко.
Като лекоатлетка нямах идея дали някога ще попадна в олипийския отбор отново. Повечето от нас успяват само веднъж, така че исках да преживея всичко./Лоло Джоунс
На първата ми Олимпиада бях на 19 години и номер 1 в световната ски ранглиста. „Спортс Илюстрейтед“ ме сочеше като фаворит за златото, а аз не успях да овладея нервите си. Бях като парализиран. Това е като ураган. Няма нищо общо с останалите състезания, на които съм бил преди. Бе вдъхновяващо, невероятно да седиш с останалите атлетки и да закусвате заедно./Джереми Блуум
Бях шокирана, флагове от всяка страна, толкова много въодушевление. Това бе свят от друго ниво. Качваш се на автобуса за залата и усещаш, че когато се качиш на този автобус обратно вечерта, съдбата ти ще бъде определена, Нещо ще бъде записано в историята, което никога няма да можеш да пренапишеш. Това е просто пътуване с автобус, но с огромно значение./Саша Коен
Всичко, за което си живял в последните десет години, се свежда до тези 40 секунди, които ще определят дали ще спечелят злато или не./Аполо Оно
„Фелпс – най-великият за всички времена записа името си в историята отново.“
„Стийв Холкомб се спуска за златото.“
„И каквото и да се случи, няма да има медал за Джереми Блуум.“
Когато всичко свърши се поглеждаш в огледалото и осъзнаваш, че нещо обединява всички олимпийци, независимо дали са на подиума или са се провалили.
Паднах два пъти в първите 30 секунди на волната си програма. Бях шокирана, бях съсипана, бях вцепенена. И не само че изпитваш всичко това, но усещаш че целият свят е съсредоточен само върху теб. И с всяко падане го чуваш… саунтрака на живота ти. Беше първата ми Олимпиада. Не най-доброто ми изпълнение, но спечелих среброто. Много е трудно да знаеш на какво си способен, но обстоятелствата да се случат и в най-важния момент да не се получи. Трудно е да го разбереш, ако не си олимпийски атлет. Колко голям е провалът на Олимпиада. От странична перспективна може да си кажете „Какво толкова. Ти си на Олимпиада, нормалните хора имат много по-големи проблеми. И това е така, но за нас това е животът ни. Това ни определя./Саша Коен
Във финала на 500 метра в шортрека на Олимпиадата през 2002-а разликата между златото и четвъртото място е толкова (пляска с ръце), четирима атлети пресякоха финала за толкова време, а са работили за това през целия си живот. Разликата е, че ще се радваме за победителя, ще го уважаваме, обичаме. А този на четвърто място, никога няма да чуете за него. Той изчезва. Става обикновен човек./Аполо Оно
„Боде Милър идва с очакването че може да спечели медал във всички пет състезания, но не печели нито един.“
„Това е факт дами и господа, Боде Милър има отрицателен тест за златни медали.“
Медиите в Америка и навсякъде обичат да създават герои, очаквания. Разбирате ме, издигат някого, издигат очакванията, защото това е силно съдържание. А за тях е още по-добре, ако героят се провали. И тогава може отново да издигнат героят, да споделят неговото възкръсване. Минал съм през този процес достатъчно пъти, за да го разбирам. През 2005-а спечелих големия кристален глобус и бях златното момче, макар че се бунтувах и го знаеха, знаеха за партитата, излизането, но го покриваха, за да може на корицата да е снимката на героя. Но пазеха материал в случай на провал. В живота си съм имал големи възможности, но и големи провали и мисля, че всеки атлет може да ме разбере./Боде Милър
Бях в най-добрата форма в живота си и ударих едно препятствие, което ми коства олимпийската титла. През целия ми живот вероятно съм удряла препятствие три пъти. Говоря за тренировки, състезания, всичко. А сега ме познават като момичето което удари препятствието. „Тя държеше медала в джоба си“. Медиите ме съсипаха. „О, тя имаше всички тези спонсори, как можа да не спечели медал“, „Тя е такава загубенячка“. Беше ужасно, нямах с кого да поговоря. Месеци по-късно миех чинии и мислех за това, замръзвах. „Какво повече можех да направя?“. Отивах на пазар и наглед всичко бе нормално, но някой заставаше до мен и казваше колко много съжалява за случилото се. Болеше ме да виждам през какво преминаха близките ми. Може би това бе най-тежкият момент, да видя в очите им съсипаният си образ, това че слушаха как не трябва да се връщам в страната си, как съм най-големият срам за американския спорт. Рейтингът ми бе по-нисък от този на Майк Тайсън, когато отхапа ухото на Ивендър Холифийлд или О’Джей Симпсън, който бе осъден за двойно убийство. Можете ли да повярвате./Лоло Джоунс
Хубаво е са си отново у дома. Празненството продължава. Хората са щастливи, гордеят се, подкрепят те. Чакат с часове, за да зърнат местния герой. И изведнъж всичко утихва. И стигаш момента, в който се чудиш дали си готов да преминеш през това отново за още четири години или е време да потърсиш нещо друго, което да правиш? И сме изгубени. Защото четири години сме имали една цел, а сега нямаме нищо. Спокойно мога да кажа, че 80% от спортистите изпадат в депресия след края на кариерата си.
След като напуснеш олимпийското село, това е. Медиите ги няма. Помня, че преди Игрите в Пекин един от треньорите в отбора по гмуркане, това бе първата ми Олимпиада, ми каза: „Не се изненадвай, след Игрите ще изпаднеш в дупка. А аз не му повярвах, бях на 19 години, можех всичко./Шон Уайт
След всяка Олимпиада, независимо дали спечелих или загубих усещах една огромна празнота. Целият ти живот е граден около този един миг, ти си дал всичко за него, очакванията, напрежението, интервютата и тогава „А сега какво ще правя?“ Нищо няма значение. Да можеш да стоиш буден цяла нощ, защото нямаш състезания, или да изядеш допълнително парче чийзкейк. Помня, че опитах да продължа веднага след Олимпиадата и беше ужасно, нямах мотивация. Нищо намаше значение, нищо не можеше да се сравнява с грандиозността част от която бях станала. Все едно си бил с приятели на летен лагер, връщаш се у дома, където е тихо и ти се питаш къде сбърках, къде са всички? Щастлив си да бъдеш у дома но си самотен и изолиран./Кейти Улендер
„Защо мислите, че толкова много спортисти изпадат в депресия, като се приберат у дома след Олимпиадата?“
Всички хора сме податливи на това, но при атлетите се случва по-често, защото имаме способността да сме свръх фокусирани. Ти си фокусиран върху успеха, в това да бъдеш най-добър, вложил си всичко в това, няма друго, с което да балансираш, и когато всичко свърши не знаеш накъде да тръгнеш. Сякаш забравяме, че олимпийците сме просто хора и имаме човешки нужди. Да ние можеш да печелим, да сме добри. Това е страхотно. Но къде остава животът ни, психичното ни здраве, семействата ни, образованието ни? Целият ти живот се променя, нямаш цел и е трудно да не се депресираш.
Дори и да успееш и твоята история да бъде за успех винаги има уловка. Целият ти живот се в въртял около едно състезание, едно изпълнение или едно събитие, как може да се сравнява с всичко друго. Да може да опиташ отново. Един въпрос ме съсипа „Кой бях аз извън плувния басейн?
Ние знаем, че сме олимпийски атлети, но може ли да бъдем нещо друго. Най-запалените фенове на фигурното пързаляне винаги ще те разпознават на улицата, дори след десет години защото си бил голяма част от живота им, но мнозинството си има собствен живот. Да следят Олимпаидата, вълнуват се, подкрепят ни и тогава ни забравят. Мога да кажа че една олимпиадата по-ксъно, само четири години – и си в нищото./Саша Коен
Не мисля, че много атлети осъзнават, че винаги е има една редица от хора, които чакат своя шанс. В момента те печелят пари, медали, чупят рекорди, всички ги хвалят и обичат, и когато се откажат си мислят, че светът на спорта ще страда за тях, но в същност тогава вече се появил следващият и ти си „чао“. От гледна точка на егото, това наранява много и влияе на емоциналната стабилност на атлетите./Боде Милър
Откриваш че има конвейер на атлети, и когато се справяш наистина добре се грижат се теб, но когато приключиш, падаш от конвейера. На него вече са наследниците ти./Грейси Голд
Когато си млад атлет, те обичат. Новото лице. Искат да те промотират. Да продадат образа ти. Искат всеки да те обича. Но след няколко олимпиади знаеш и виждаш как това избледнява./Лоло Джоунс
Това е бизнес, в който се търсят най-новите, на-добрте. Докато могат и после идват следващите./Аполо Оно
Забавно е защото, колкото повече време си на върха толкова повече мислиш „Това е заместникът ми“./Лоло Джоунс
Системата е направена така, че ако си първи или втори имаш средства. Ако си във федрация с финансиране, си добре, ако не – режат не само парите от федерацията, но заплатата ти и тази на треньора ти. За тези хора е много трудно./Кейти Улендер
Реалността за финансирането на състезателите в тази страна може да ви изненада. Стипендиите за тренировки са минимални и повечето спортисти едва се издържат докато тренират. На всеки един със спонсор се падат стотици, които работят за да може да плащат да тренират./Джонатан Чийвър
Помня как като дете гледах Олимпиадата през 1996 година и отбора по гимнастика и лекоатлетите ни в целия им блясък. Те бяха на корицата на всяко списание и си мислех. „Те са финансово стабилни, нали? Трябва да бъдат“. И ето ме мен след години, опитвам да се класирам на Олимпиада и живея със 7000 долара годишно./Лоло Джоунс
Идеята, че ако отидеш на Олимада и особено ако спечелиш медал, ти решава поблемите до живот е глупост./Грейси Голд
Дори ако си в спорт с маркетингов потенциал, имаш един кратък отрязък от време за да изкараш пари с които да платиш стари сметки за тренировки и да изкараш малко пари. За повечето атлети, няма пари. Никакви./Саша Коен
Да поговорим за американските олимпийци? Колко медала имаме? Ако спечелиш сребро, за теб няма пари. Ако спечелиш бронз, за теб няма пари. Ако нямаш медал – дори не знам името ти, братле. Колко от тези със златото ще бъдат избрани от корпоративна Америка за рекламни лица? Една шепа хора реално изкарват пари, и за ограничен период от време. Бих казал, че средно, освен ако семейството ти не финансира процеса, за всяка година в която се състезаваш трупаш дългове, дори с това което изкарваш./Аполо Оно
Имам огромни дългове. В последните четири години трябаше да се самофинансирам. Имам малка стипендия, но не е достатъчна. 750 евро, 1250 евро на месец/Кейти Улендер
Някои години съм излизала на нула, но в други съм изкарвама 750 долара за целия сезон, както когато бях в отбора по бобслей. Как се тренира така? Като олимпийка съм работила като хостеса в ресторант. Работих в „Хоум депо“, но най-шокиращо бе когато работех в един фитнес и правех смутита за клиентите, докато мое състезани вървеше на телевизора. Аз правя смути на някой, а той ме пита „Това ти ли си? Какво правиш тук“. Не можеха да го разберат. Все едно си видял някой футболист да прави смути за 7 долара на час./Лоло Джоунс
Имах късмета да имам много помощ, спонсори. Ако си в националния отбор по плуване получаваш 1700 долара на месец. И това трябва да ти стигне за тренировки, дом, храна, пътуване, всичко. Трудно е. Искам да кажа, че ако разчиташ само на това, е невъзможно.
Лично аз бях най-уплашена когато не попаднах в националния тим и получих мейл, че смед месец здравните ми осигуровки ще бъдат прекъснати./Лоло Джоунс
Когато финансовото ти състояние е толкова свързано с успеха напреженето е огромно Самото напрежение може да се отрази на психичното ти здраве.
Федерацията по бобслей и Олимпийският комитет дойдоха при мен и ми казаха, че не съм печелил никакви медали, че съм лидер на отбора и трябва да се представя добре, ако не – няма да може да не подкрепят. И изведнъж усетих цялата тази тежест… на програмата на раменете си. По-добре да се представя добре./Стивън Холкомб
През 2008 година баща ми получи диагнозата рак, а аз тръгнах на турне. В скелетона когато тръгнем е за шест месеца – пътуваш от октомври до април. Баща ми рзбра, каза ми да замина но майка ми ми пишеше, че не е добре, че трябва да се прибера у дома. Помолих треньора си да ме пусне и той каза, че не може да ми го позволи, защото съм единствената им надежда за медал. Първият път не реагирах, но получих нов мейл от майка ми, когато казваше, че татко няма да живее дълго. Попитах отново, получих същият отговор. Беше ми много трдно в тази ситуация, защото обичам спорта си, баща ми ме разбираше, но трябваше да се прибера у дома, той.. той почина докато се състезавах и не знам дали някога ще се справя с това./Кейти Улeндер – дъщеря на Тед Улендер (легендарен състезател и треньор по бейзбол)
В моя случа имаше мого сигнали, че не мога да се справя с промените в живота си. След успеха на Олимпиадата. Със сигурност взех погрешни решения. (Няколко месеца след олимпийското злато Майкъл Фелпс е арестуван за шофиране под влиянието на алкохол). През 2014-а ударих дъното и съсипах името си. Отново ме арестуаха, практически бях развалина. Седях в ареста свит на кълбо и плаках. Запитах се „Така ли ще завърши всичко“. И тогава си мислех „Защо да не сложа край?“. В крайна сметка, бях късметлия, да имам страхотни хора коло себе си и възможността да получа истинска помощ. Отидох в клиника за зависимости, изключих телефона си и прекарах 45 дни в опит да намеря себе си. И когато се завърнах разбрах, че съм много по-добре.
След Олимпиадата през 2008-а седях в колата си и се надявах да ме удари камион и да ме изтрие от лицето на земята, за да не страдам повече. Мислех са самоубийство. Седях в колата си в гаража с включен двигател и чаках… /Лоло Джунс
Депресията започне ли е като спирала, която те засмуква все по-навътре и накрая започваш да правиш откачени неща./Стивън Холкомб
Питах се какъв е смисълът да отидеш на Олимпиада, да жертваш цялото това време и да не не ти остане нищо накрая. Помня, че мислех точно така и се чудех как най-безболезнено да сложа край на живота си. Имах няколко идеи, но за щастие никога не събрах смелост да изпълня някоя от тях. Да се обеся? Не. Да се застрелям? Откъде да намеря оръжие? Най-добрата ми алтернатива бе да шофирам прекалено бързо и да свърша в някои телефонен стълб. Щеше да ми е по-лесно така. /Дейвид Будиа
През май 2017-а започнах да мисля, че трябва да сложа край на живота си, защото всичко бе непоносимо. Ако успеех да стана от леглото преди обяд, имах добър ден. Миех си лицето, решех косата си, миех си зъбите и дори излизах от дома. Мислех си, че каквото и да има там е по-добре от самотата у дома. Единствената причина да не се самоубия е заради близначката ми Карли. Нямаше как да я оставя сама. Бях заседнала в едно странно място, в което не исках задължително да умра, но не знаех как да продължа напред, а исках отново да чувствам, да се радвам, да съм част от света. Сякаш животът ми бе снежен глобус, в който поглеждах и вижах всичко което се случва, но не можех да стана част от него. Сякаш стена ме разделяше от останалия свят./Грейси Голд
Слязох долу и реших, че е време, че имам възможност. Тоа е последното нещо, което си спомням. Не казах на никого. Дори след златния медал на Игрите във Ванкувър, не споделих. Това бе момент между мен и Бог и това бе всичко. Никой не трябваше да научава. И така докато не го написах в автобиографията си. Тогава реших, че хората трябва да знаят. И внезапно… Една от големите ми мотивации бе че мой близък приятел, Джерет Питърсън се самоуби, точно докато пишех книгата. Това ме подтикна, осъзнах, че тези действия са като епидемия, че е нещо голямо, не само той и аз ,а толкова много хора около нас. Стивън Холкомб
Израснах със Спийди (прякорът на Джерет Питърсън), той беше в ериъл отбора, а аз в бабуните. Ние бяхме хлапетата. Той изглеждаше толкова безгрижен, обичаше да се забавлява. Винаги се усмихваше, винаги бе щастлив. През 2009-а бяхме в Лейк Плейсид в тренировъчния комплекс на националния тим и той помоли да поговорим за малко. Отидохме в стаята му, телевизорът работеше, беше през нощта и нямаше никой друг около нас. Започна да плаче й каза „В повечето дни не искам да живея“. В този момент не знаех нищо за психичното здраве, бях толкова отдалечен от всичко това. Спийди бе толкова щастлив, успешен, не знаех как да реагирам и му отвърнах „Спийди, виж се, ти си толкова успешен, изглеждаш добре, какво има. И той започна да говори и аз често мисля за този момент, иска ми се да можех да се върна назад защото мисля, че щях да му помогна повече./Джереми Блуум
Той беше в тежка депресия. Като малък е бил жертва на сексуално насилие. Съквартирантът му се застреля, а Джерет бе свидетел на всичко това. След този момент вече не беще същият. Случи се шест месеца преди Олимпиадата в Торино. Не исках да ходи, но той настоя. Не беше на себе си, не знаеше към кого да се обърне за помощ. Загуби идентичността си. Сподели с мен, че няма да извърди дълго и да не се изненадам, ако…
Падаш на колене и сърцето ти се разбива. Не съм му ядосана за това, което направи. Болката която изпитваше бе непоносима. Питам се как можех да му помогна, с кого трябваше да говоря, какво не направих. Това е нещо, което винаги ме тормози. /Линда Питърсън, майка на Джерет Потърсън
Сигурно се чудите защо всички ние говорим за битките си и се питате защо не сме потърсили помощ? Има много причини, но главната е тази която ни изведе на върха – увереността сме сме непобедими, че може да се справим сами. Страхът, че ако покажем несигурност това ни прави слаби. Стигмата на пхисихичните проблеми е нещо голямо в обществото ни, нещо за което е трудно да говорим, да приемем. Олимпийците не искаме да показваме болката си, слабостта си.
Много е просто. Атлетите няма да получат помощ за психичните си проблеми, защото няма да признаят че имат такива. Това е война. Това е игра на стратегия. Пред света трябва да покажеш клко си силен. Трябва да покажеш на конкурентите си колко си силен. Ако признаш, че имаш проблем, това пука фасадата ти./Саша Коен
Ние не говорим за слабостите си, ние сме силни Ние крием всичко, особено когато сме с отборите си./Лоло Джоунс
Най-лошото е че отстрани изглеждаш така сякаш имаш всичко. Ако контузех коляното си, щях да имам най-добрите лекари, хирурзи, терапевти, възстановяване, всичко от което с нуждая. Но ако отида при хората от федацията и им споделя, че имам друг вид проблеми, с който не мога да се справя, те биха ме посъветвали да си намеря терапевт близо до дома. Образът на олимпийците е рекламиран като нещо невероятно, но никой не говори за страничните ефекти. Ето, например, отиваш на Олимпиада, страничните ефекти са хранително разстройство, депресия, тревожност, мисли за самоубийство, и когато те се появат няма кой да ти помогне. В медиите виждаме как „нашите атлети са здрави и щастливи“ докото се представяме добре, а всичко друго не е наш проблем./ Грейси Голд
Вече мога да го кажа откровено, че връщайки се назад в кариерата ми, на никой не му е пукало, никой не ни е питал дали сме добре. Докато се представяхме на ниво, нищо друго не е имало значение. Тъжно е да го кажа, но е истина.
Последното нещо в главата ми е как федерацията или олимпийският комитет може да ми помогне. Помагат ми в подготовката, и как да съм силен в спорта си. Проблемът е, че трябва да разберем кой трябва да ни помогне, къде да потърсим правилния човек, защото всеки иска да работи с нас, да бъде част от успеха ни, но когато стане въпрос за сериозни проблеми всички се покриват. /Дейвид Будиа
Много съм разочарована от системата, и това стана видно в края на кариерата ми. Ще го кажа така, назависимо как ще премине кариерта ти и колко успешна е, винаги се стига до едно и също нещо което се случва с всички нас – отказването. Не е естествено да се пенсионираш когато си на 20 или 30. И когато си посветил живота си на една цел, и тя остане в миналото ти, идва големят върос – А сега какво? И още по-големият – Кой съм аз? И истината е, че няма много програми които да подкрепят спортистите емоционално в този процес./Кейти Улендер
Какво може да прави след края на кариерата си един олимпиец? Не мисля, че има много възможности. Няма нищо като подкрепя или за 9 години и половина след като се отказах, не съм чувала за подобна помощ. Няма пенсия, няма бонуси. Няма възможности за работа, вече нямаш треньор, състезателна обстановка, екипировка нито, дори месечна стипендия, няма пари от наградни фондове, вероятно няма и спонсори. Да, това е реалността. Не знам дали съществува нещо което да помогне на пенсионарани спортисти. Олимпийският комитет има за задача да намери млади атлети и да сбъдне мечтата им и до там./Саша Коен
Не съжалявам, че се състезавах за националния отбор, за страната си, в никакъв случай. Помагах за промотирането на олимпийските спортове на три Олимпаиди. Дадох кръв, пот, сълзи, дадох таланта си и искам само след като това свърши да има някой който да ми помогне да премина през това./Лоло Джоунс
Да загубим Спийди Питърсън бе шок за цялото олимпийско семейство. Но това не бе единичен случай. Стивън Перър състезал по спортна стрелба от Игрите в Пекин се самоуби година преди смъртта на Спийди. Кели Кетлин спечели сребро през 2016-а като част от отбора по колоезене и сложи край на живота си през 2019-а, а по-късно същата година Джак Хатън от отбора по джудо я последва. Никой не бе подготвен за тези трагедии, но вероятно най-тежката е от май 2017-а.
„Шок за света на спорта тази вечер. Олимпийското семейство, феновете на бобслея по целия свят, скърбят за Стивън Холкомб, олимпийският шампион който бе намерен мъртъв в стаята си в треноровъчния комплекс в Лейк Плейсид. Причината за смъртта му е неизвестна. Той е бил открит от най-добрата си приятелка Кейти Улендер. Стивън бе на 37 години.“
Не знам кое бе по-лошото, да го намеря два дни по-късно. Да си мисля, че спи и тогава да разбера че няма какво да направя, или да си мисля, че съм можела да отида по-рано. Защо не направих нещо по-скоро? Той беше най-добрият ми приятел. Хващах телефона си да му пиша и получавах паник атака. Питах се заще го няма./Кейти Улендер
Какво още трябва да се случи за да има промяна? Трябва ли повече от петима атлети да сложат край на живота си? Колко далеч по пътя сме преди някой да застане и да каже, че е време да промяна.
Няма съмнение, че олимпийските атлети имат нужда от помощ. Решение за психичните проблеми или някаква обща помощ. Едва сега започваме да осъзнаваме колко важно е това. Не мисля, че пренебрегват нарочно добруването ни. Но не мисля че някой осъзнава размера на кризата?
Наскоро на няколко пъти поисках помощ, но не я получих, защто тогава нямаше да мога да се състезавам за тях или просто нямаха как да ми помогнат, не знам. Но към кого трябва да се обърна, към треньора си, физиотерапевта, лекаря на отбора? И тогава той ще каже на още двама души и е започнат да търсят някой който може да помогне. Минах през този процес и макар, че пет или седем души разбраха за проблема ми, не получих помощ./Кейти Улендър.
Много от нас биха могли да последват пътя на Стив Холкомб, защото много от нас се борят със същите чувства. Видях го около седмица преди това и изглеждаше съвсем наред и си казах, че всичко изглежда наред, докато стигнем до точката на пречупване когато или имаме късмета някой да ни забележи или….нямаме този късмет и умираме.
Да се справиш с върховете и паденията на това да си олимпиец, с жертвите и предизвикателствата и да намериш пътя от толкова фокусиран живот към нормалния е трудно. Но има начин. Има хора които могат да помогнат. Бъдещето може да е хубаво. Просто трябва да приемем, че не трябва да крием психичните си проблеми като нещо срамно и точно както правят олимпиците – тряба да поведем света напред и да разрушим тази стигма. Тогава може да имаме голямо влияние.
Къде по-добре да направим промяната освен на олимийската сцена? Младежта по света гледа към нас, и ние трябва да заемем позиция, да направим промяна, която може да се окаже позитив за целия свят, а именно това има значение.
Няма значение дали си олимпийски шампион, или си най-успешният спорист в историята или си някой, който кара автобус. Всики ние сме податливи пред депресията. Сега вярвам че успях да се справя, но можех да го направя по различен начин. Когато нещата се влошиха, можех да се видя с някой веднъж или два пъти на седмица и сигурно нямаше да изпадна толкова.
Ние сме хора. Няма какво друго да кажа. Ние сме хора като всички останали. Да спечелил съм един тон медали, имах страхотна кариера, но това няма значение защото не бях в мир със себе си. Аз бях просто един плувец, а не човешко същество, не бях личност. Вече не мисля за самоубийство. Но мисля за това колко близо до бях до тази лудост и колко много научих във времето. Моето психично здраве продължава да е крехко, боря се с това всеки ден. Но то е част от живота ми като това да бъде съпруг и баща. Отне ми много време да го приема, но съм готов да отделя колкото е необходимо за да накарам останалите да разберят, че някъде там има помощ за тях.
Това което прави нас, олимпийците специални, е силата да обединим света. Нямам търпение отново да живея в свят, в който всичко е възможно и надеждата ми е, че когато това се случи, ние атлетите ще сме в центъра на това и не само ще се състезаваме, но ще се подкрепяме и след като олимпийският огън бъде изгасен.
Текстът е разказан от Майкъл Фелпс във филма The Weight of Gold
Майкъл Фелпс – носител на 23 олимпийски златни (общо 28) медала в плуването, най-успешният и декориран олимпиец за всички времена
Шон Уайт – трикатен олимпийски шампион в сноуборда
Аполо Оно – двукратен олимпийски шампион в шортрека, носител на още шест олимпийски медала
Боде Милър – олимпийски шамион и носител на още пет медала в алпийските ски, четирикратен световен шампион, носител на големия кристален глобус два пъти
Дейвид Будия – олимпйски шампион и носител на още три олимпийски медала в скоковете във вода
Саша Коен – сребърна олимпийска медалистка във фигурното пързаляне
Грейси Голд – олимпийска медалистка отборно във фигурното пързаляне
Лоло Джоунс – двукратна световна шампионка в зала на 60 м. с преп.
Джереми Блуум – световен шампион по ски свободен стил
Кейти Улендер – двукратна световна шампионка по скелетон
Стивън Холкомб (1980-2017) – олимпийски шампион и носител на още два медала в бобслея
Джерет „Спийди“ Питърсън (1981-2011) – олимпийски медалист в ски свободен стил
