Момчето, което гледа към камерата се усмихва, но в погледа му се чете решителност.
„Искам да отида на Олимпиада и да спечеля златен медал“, казва Том Дейли за БиБиСи през 2005. В ръцете си държи рисунка, която е направил на себе си на платформата на Игрите в Лондон, които са чак след седем години. „И ако не спечеля, това само ще ме амбицира да до направя на следващата Олимпиада.
Когато Дейли започва тази мисия е на 11 г.
Шестнадесет години по-късно мечтата му е реалност. Заедно с Мати Лий той спечели исторически златен медал на 10 метра в Токио.
По време на церемонията сълзи се стичат от очите му. Сълзите, които отразяват пътя на един спорт.
А неговият колкото и успешен, не е никак лек.
Това е историята на пътя до златния медал.
Успехите в басейна – да стане световен шампион на 15 и два пъти да докосне олимпийския бронз – създават тази решителност, която му помага да преодолее проблемите извън спорта.
Докато расте е тормозен в училище. През 2011 баща му умира от мозъчен тумор на само 40 г. Страхува се от последствията от разкриването на сексуалността си през 2013 г.
Дейли е най-успешният британски състезател по скокове във вода, но славата му излиза далеч извън рамките на басейна. Той бе едно от лицата на Игрите в Лондон, един от най-успешните гей атлети и лице на гей общността.
Днес, на 27 години, Томас вижда кариерата си от различен ъгъл. „Като дете бях обсебен и фокусиран. Ако синът ми говори така, бих му казал да седне и да се успокои. Просто това бе целта на живота ми. Мислех, че ще спечеля олимпийската титла в Рио, сякаш светът му свърши. Тогава обаче съпругът ми каза, че историята ми не е завършила. По това време не го знаехме, но трябваше синът ни Роби да ме види как ставам олимпийски шампион, макар и по телевизията“.
Томас винаги е живял и дишал за спорта. На 10 години на Игрите в Атина гледа как Леон Тейлър и Пийт Уейкъсрсфийлс печелят сребро за Великобритания. „Бяхме на почивка с караваната, всички деца бяха в детския клуб, но аз аз своят и гледах скоковете във вода, наведен през прозореца с антената, за са хвана по-добър сигнал“, спомня си със смях.
Четири години по-късно светът гледа към него, на едва 13 той се класира за Игрите в Пекин и камерите следят всяко негово действие. Не печели медал, но публиката го обиква.
„В училище някой ми се радваха, но други ме тормозеха. Доста време събирах всичко в себе си, не говорех, само тренирах, бях психически изтощен. Срамувах се да говоря за себе си и скоковете и не приемах похвалите от страх, че някой ще ми се подиграе. Година след това на Световното през 2009 година той става шампион на само 15 г. „Помня как баща ми се промъкна през журналистите на пресконференцията с огромна усмивка, вдигна ръка и каза“ Аз съм Роб, бащата на Том и искам прегръдка“. На записите се чува как момчето казва „Татко, засрамваш ме“ и скача в ръцете му. „Като се връщам назад, тогава споделихме специален момент, той беше толкова горд и вече разбирам емоцията му.
По това време Роб вече има тумор в мозъка и издъхва през 2011, 14 месеца преди старта на Олимпиадата в Лондон. Всеки се справя с мъката по различен начин и днес Дейли смята, че не е справил добре с това. „Баща ми почина в петък, в събота бях на тренировка и на погребение в сряда. Сега мисля, че има по-важни неща от спорта, но тогава бях фокусиран върху Лондон 2012, защото това бе мечтата на баща ми и исках да я сбъдна за него“.
За Игрите обаче напрежението е голямо, от местната федерация го карат да отслабне, публично заявяват, че е по пътя да се превърне в Анна Курникова на плуването заради големия медиен интерес към него. Въпреки това, талантът печели бронз и го защитава 4 години по-късно в Рио.
„Гледайки назад се питам дали го заслужавах, дали това не моят момент. Но се гордея с бронза на родна земя. След Лондон цялата тежест и мъка се стовари върху мен. Не знаех какво да правя с живота си“.
Следват контузии, медиите измислят истории за него по жълтите си страници. А Том Дейли започва процеса на осмисляне на сексуалността си. „Трудното нещо на това да пораснеш е, че трябва да се справиш с толкова мисли и чувства, а аз трябваше и да го крия от публиката. Трудно е да приемеш сексуалността си, когато си постоянно пдо прожекторите и разни хора задават разни въпроси. Когато срещнах Ланс и двамата обявихме връзката си всичко се промени, не бях сам, спрях да се страхувам да бъда себе си (Дъстън Ланс Блек е носител на Оскар за сценария на филма Milk от 2008)
В Рио Томас записва олимпийски рекорд в квалификациите, но не успява във финала. „Сякаш тялото и мозъка ми нямаха връзка. Чувствах сякаш това бе краят на света. Сега знам, че ако бях спечелил златото, това щеше да бъде последното ми състезание. Скачам от 20 години и все още не мога да повярвам какво се случи. Когато бях малък, бях различен, аутсайдер. Мислех, че никога няма да спечеля нещо, защото не съм това, което обществото очаква от мен. Надявам, че „различните“ деца са ме видели и вече няма да са толкова самотни и уплашени. Който и да те, независимо откъде идвате, може да станете олимпийски шампион – аз го направих“, каза след като получи медала си Дейли.
Това е първата титла за състезателя и първа за Великобритания в дуетите от 10 м платформа.
Но е и много повече. Това е краят на едно пътуване, което Том Дейли е започнал с баща си преди две десетилетия, а сега завършва като баща, като лице на своя спорт, лице на гей общността“.
Текстът е откъс от публикация на БиБиСи
