Тя замени Ина Ананиева като треньор на ансамбъла по художествена гимнастика. Тя е изключително възпитана, чаровна, позитивна и завлядаваща. Тя е Весела Димитрова. Първият път, когато се видяхме, беше толкова концентрирана в тренировката, че не посмях да я заговоря. Вторият път говорихме няколко часа. За всичко – гимнастика, футбол, тенис, баскетбол. “Просто обичам да гледам и знам всичко”, каза Весела.
По абсолютно всички спортни теми специалистката беше на “ти”. Знаеше шампионския отбор на… Славия от 1996 година и ме шокира с имената Тодор Праматаров, Кирил Качаманов и т.н. В интервюто ще разберете защо. Стана въпрос за Александър Везенков. Знаеше и за него, беше дори наясно, че е тренирал извънредно през лятото. Допълни, че е приятно впечатлена от Христо Янев и различното му държане пред камера. Общо взето жена и то треньор по художествена гимнастика да е толкова на ти с останалите спортове рядко се среща. Страстна фенка е и на Реал (Мадрид)…
Говорихме за българската действителност, за страната, от която се връща у нас – Швейцария. За целите на българите и швейцарците, за условията, градския транспорт, кучетата и бездомните хора. Това е едно по-различно интервю. Първото голямо интервю на Весела Димитрова пред българска медия. Ето как започна разговорът. Насладете се на жената, която съвсем скоро ще започне да печели медали със следващите “златни момичета”:
-Малко съм изненадана от целия интерес към нас. Ние все още не сме никои, за да ни търсят медиите. Нямаме дори едно изиграно състезание. В деня, в който ме утвърдиха за старши треньор на ансамбъла, получих 150 покани за приятелство във Фейсбук!
-Това е нормално. В момента художествената гимнастика прави фурор в България. Ако отборът не потръгне, медиите ще спрат да ви търсят.
(прекъсва ме). Така че по-добре да ни търсят (смее се).
-Притеснява ли ви медийният интерес и шума около отбора?
-Мен – не толкова, ще се справя. По-скоро се притеснявам за децата. Защото те наистина все още са деца. Когато говорим за интерес, наблюдавам, че в България всяко второ момиче иска да тренира художествена гимнастика. Изключение правят сигурно децата, чийто майки са волейболистки или баскетболистки.
-Колко време мислехте, когато ви поканиха да се върнете от Швейцария в България?
-Всичко започна така… Седях си на балкона вкъщи, пийвах винце и наблюдавах красивата гледка срещу мен. В Швейцария живеем на едно място, подобно на Банкя до София. По-отдалечено място от града. Около нас къщи имат собствениците на световноизвестни марки. С една дума – идилия. Беше през месец юни. Обади ми се Ина Ананиева с въпроса: “Ще се върнеш ли да ми помогнеш за лагера на новия отбор, тъй като аз ще бъда заета с олимпийската подготовка?” Тогава тъкмо бях отпуск и приех веднага. Без абсолютно никакви бъдещи намерения. Просто знаех, че се прибирам за малко, свършвам си работата и се връщам в Швейцария.
-Но ето ви вече старши треньор на националния ансамбъл?
-Така се получи (смее се). След като Олимпиадата мина Илиана Раева и Ина Ананиева ми казаха: “Защо не останеш за постоянно?” При мен нещата винаги са се получавали без много напрягане, без много усилия. Просто се случват. Преди известно време, след като приключих работа с ансамбъла на Швейцария, казах вкъщи: “Аз един ден ще бъда национален треньор на България”. Посмяха ми се малко, но ето, че това вече е факт.
-Ако първата покана е била временна, колко време имахте, за да приемете втората – за постоянно?
-Тук вече помислих няколко дни. Обсъдихме го със съпруга ми и нямахме проблеми. Той знае колко съм мечтала тази работа. Дъщеря ми в началото беше против. Двамата останаха да живеят в Швейцария, но я убедих, че трябва да остана в България.
-Ще успеете ли с това, с което се захващате?
-Щом съм се върнала, значи смятам, че ще успея. Знаете ли какво мисля? Ако всеки човек си свърши работата, няма как да не успее. Просто е. Да, нашият спорт е зависим от съдиите, но имаме огромна преднина от предишния отбор. Няма как съдиите да не харесат и тези деца. Върнах се с една много важна мисъл, която постоянно си повтарям – трябва да направим нещо красиво. Няма как красивото да не бъде харесано.
-Какво казахте на момичетата, когато ви утвърдиха за треньор, а не бяхте вече временен вариант?
-Нищо (смее се). 15 минути ме гледаха малко странно и след това продължихме да работим. Ние много си говорим, постоянно си говорим. Аз имам едно предимство – тези момичета са на възрастта на дъщеря ми. Знам какво мислят, какво искат и от какво имат нужда. И аз имам новите социални мрежи, и аз комуникирам чрез тях. Не искам да се правя на строга госпожа, която крещи. Искам да избягам от онова, на което бяхме подложени ние навремето като състезателки. Сега децата са други.
-Значи допускате да имат мнение…
-Естествено. Ние решаваме почти всичко заедно на тренировки. Карам ги да мислят свои движения, за да им бъде по-лесно. Така им давам свобода, те го виждат и работата върви по-лесно. Питам ги дали не им е удобно да хванат уреда по този начин, или да го хвърлят по друг. Ако нещо не ми харесва, им казвам: “Това не ми допада. Хайде да измислим нещо друго. Измислете как да го направим.” Е, понякога ме изнервят, но това се случва. Моята цел е тези момичета да бъдат различни. Да не бъдем стереотип. Затова и новите съчетания са различни. Понякога дори момичетата изпадат в щури крайности да измислят какво ли не върху съчетанията.
-За какво друго си говорите? Влизате ли в ролята на майка възпитател?
-С по-малките – да. Те са повече с мен, отколкото с родителите си. Карам ги да си слагат шапките, да се обличат, когато е студено. Много държа на ежедневните неща, на хигиената, на дисциплината, на реда в залата. Знаете ли, от самосебе си те станаха изключително задружни. Станаха приятелки. Без да ги карам, което беше моята цел.
-Имате ли проблеми с килограмите на някое от момичетата?
-Не особено големи. А и те все още са малки. Ако някоя не ми хареса като тегло, веднага я забелязвам и й го казвам. Сегашните деца обаче са много по-различни. Страшно много искат да бъдат харесвани, искат да изглеждат добре. Коя гимнастичка иска да е дебела, да подръпва трикото от тук и от там и да се крие?! Например Елена Бинева беше качила няколко килограма. Веднага си е наела диетолог, спазва режим и всичко е наред. Без драми, претегляния всеки ден на кантара и мъчения. Изпитала съм го като състезател и не искам да го повтарям като треньор.
-Взехте ли решение кои момичета ще останат в отбора и кои ще освободите?
-Да, но все още не искам да го съобщавам. Може би в края на месеца ще стане окончателно ясно.
-Каква е мечтата ви с този отбор?
-Да вземем златен медал (усмихва се). Иначе на първо време искам на турнира в Москва да си изиграем съчетанията добре. Без груби грешки. Да се покажем в добра светлина пред съдиите и феновете.
-Само един ли? Той може да дойде още на Световната купа в София през май?!
-Не, не, не говоря за световни купи, а за големи първенства (смее се). Искам да сме сред най-добрите отбори. Искам момичетата да са здрави и да издържат най-вече психически.
-Евентуален лош резултат в началото ще ви разколебае ли?
-Не, но ще бъдем разочаровани. Има два варианта – да тръгнем ударно, или да се загубим някъде.
-В доста сфери на обществото България е на последните места. Има малко неща, на които можем да научим швейцарците. Радвате ли се, че работите нещо, на което можете да ги научите?
-Разбира се. Гордея се, че съм българка и са ме оценили. Когато отидох и видях момичетата на швейцарския ансамбъл… не искам да опиша ситуацията. Първата ми цел за първата година беше да заприличат на гимнастички. На втората година – да завършим между 12-то и 14-то място и така всяка година целите се повишаваха. На едно състезание в Япония стояхме с Деспа Кателиева, която беше с българската делегация пред залата. Моите момичета от Швейцария тичаха срещу мен и се радваха. Деспа ни попита: “На финал ли се класирахте?!”, а състезателките отговориха: “12-ти сме” и тичаха полудели от кеф.
-Там обаче животът е уреден?
-Така е, всичко е подредено. Има повече дисциплина. Хората са много затворени, не гледат на другия в паничката. Което понякога е по-добре. Те не се интересуват какъв си по народност, а дали си качествен като човек и професионалист. Има много богати хора и масово средна класа. Няма бедни. В Швейцария за всичко е помислено. Например в градския транспорт единичното билетче е адски скъпо. В началото на годината обаче се предлагат годишни карти, които излизат на добра цена. Тези карти осигуряват бюджета на градския транспорт, който знае, че всяка година разполага с пари, с които поддържа транспорта. В България хората недоволстват от цената 1,60 за билетчето. Как да бъде поддържан този транспорт?! В Швейцария по-бедните хора, ако могат да бъдат наречени бедни, разхождат по две кучета. Замислих се – тези пък, не могат себе си да изхранят, а гледат кучета. За тези кучета обаче им се отпускат помощи. Така хем няма бездомни кучета, хем се помага на по-бедните.
-Но и в Швейцария сигурно има корпуция, далавери, мръсотия?
-Естествено, и то на доста високи нива, и за доста повече пари, отколкото в България. Но има дисциплина и хората работят. В България почти всеки е хитрец на дребно, гледа да направи нещо и да преметне някого. Там дребното хитруване го няма. Не си мислете обаче, че всичко е супер. Много пъти са ме питали – стига, де, какво ти е там, живот си живееш. Отговарям им – ела да живееш там вместо мен. Трудно е, там си чужденец, това е. Изпитвам носталгия за България. Пускам си телевизия или радио и си плача. Дъщеря ми, която сега е на 16 години, няма такива проблеми. Заминахме, когато тя беше на 8. Сега учи в една от най-елитните гимназии, предметите се преподават на два езика, а тя знае отлично пет езика. Справя се изключително с училището. В това училище всяка година пресяват децата. Ако имаш по-нисък успех, изхвърчаш. Искам да заложи на обучението си въпреки че знаете, че и тя е гимнастичка.
-Защо дъщеря ви пое по вашия път и избра гимнастиката?
-Не съм я карала насила. Просто, докато бях треньор в България, нямаше кой да ми помага да я гледа и я взимах с мен в залата. Така от година на година остана в гимнастиката. Харесва й. В Швейцария е малко по-трудно получаването на местен паспорт. Това я лиши да бъде част от ансамбъла им. Но скоро ще има паспорт и живот и здраве вероятно ще бъде част от швейцарския ансамбъл.
-Ще я приберете ли в България?
-Не, категорично. Не искам отново да разбутвам живота й. Не, защото тук не е добре, напротив – и тук ще успее да се реализира. Спомням си какъв шок беше, когато беше малка и заминахме. Не искам да й го причинявам отново, въпреки че сега е доста по-голяма. Нейн треньор в Швейцария е сестра ми (на снимката са Лидия (вляво) – дъщерята на Весела Димитрова и сестрата на Весела – Анелия), тя никога не е тренирала при мен.
-Давате ли й съвети?
-Да, имаме доста забавни моменти. След състезание идва при мен и ме пита: “Мамо, как беше?”. Отвърнах й: “Как да започна – първо като майка или като треньор?” (смее се). Като майка е най-прекрасното дете на света, но в ролята си на треньор не й спестявам грешките.
-Защо вие бяхте гимнастичка?
-Защото баба ми ме заведе на тренировка (смее се). Баба Веска, на която съм кръстена, сега е над 90 години. Страхотен образ е. И до днес много се интересува какво правя. Звъни ми, дава ми съвети. Спомням си като малка, тръгвахме от вкъщи във Варна, където съм родена, и пътувахме за залата. Водеше ме постоянно на тренировки. Още като малка винаги съм мечтала да бъда гимнастичка. Като дете се влюбих в белите чорапи на треньорката ми (смее се) и така останах в този спорт. След това в 5 клас пристигнах в София. От 1989-та до 1993 година бях част от ансамбъла. Спечелихме два сребърни медала – от световното 1991 година и от европейското на следващата 1992 година.
-Родителите ви имаха ли против да дойдете в София, за да продължите с гимнастиката?
-Не, не са ме спирали. Трудно ми беше, дори в началото мразех София, защото я свързвах с хаос и натоварване. След това свикнах. На 18 години загубих баща си. Много ми липсваше и продължава да ми липсва. Налягаше ме да уча. Отбелязваше ми с листа какво да прочета от “Под Игото”, а после да му напиша тема на прочетеното. Така разбираше дали съм прочела материала (смее се).
-Освен че сега наследихте Ина Ананиева историята ви свързва доста години преди това?
(смее се). Много години. Ние се състезавахме почти по едно и също време като индивидуалистки. След това бяхме заедно в ансамбъла (на снимката Весела Димитрова е четвъртата, а зад нея е Ина Ананиева). Живеехме в една стая. Дори съм живяла и у тях. С Ина ни свързва дългогодишно приятелство. Тя е човек, на когото можеш да разчиташ във всеки един момент.
-Кажете за прословутия режим по онова време. Имаше ли строги правила?
-Да, имаше. Няма какво да крием. Мереха ни на кантара по 6 пъти само преди обяд. Сутрин в 6:00 часа, преди сутрешния крос, след сутрешния крос. Чукаха ни на вратите да ни мерят през нощта да не би да сме яли нещо. Пили сме вода от вазата с цветята. Едно е да си гладен, но знаете ли какво е да си жаден?! И въпреки целия този тормоз, не съм мрънкала и съм го приемала, че всичкото това нещо ме учи. Научих се как да се справям сама, как да си изпера чорапите, например. Крили сме храна къде ли не, бяхме страшно изобретателни. Бягали сме, за да ходим на дискотека. Преди това обаче се наяждахме. После танцувахме като луди и сваляхме килограми. Така хем бяхме се наяли преди това, хем след това сваляхме килограми. Знаехме, че като направим 1000 скока облечени с три анцуга един върху друг, сваляме 1 килограм. Така бяха нещата по онова време.
-Хващаха ли ви, ако сте бягали за дискотека?
-Не, никога. Просто приключваш, ако те хванат. Един път слязохме по аварийната стълба от 40-тия етаж! Не 4-тия, а 40-тия, а аз имам страх от високо. Трябваше обаче да отидем да си купим нещо за ядене. Беше в Япония. Нешка Робева стоеше във фоайето и чакаше да се отвори асансьорът. Като се отвореха вратите тя надничаше и нямаше откъде да минеш, за да се скриеш. Ние обаче слязохме по стълбата и си купихме ядене. Скрихме торбичките под една паркирала кола пред хотела. За беля обаче автомобилът тръгна и пликчетата останаха на земята. Веднага трябваше да измислим начин как да не ни видят, за да ги вкараме през хотела.
-След края на кариерата ви като активна състезателка с какво се захванахте?
-Бяхме треньорки със сестра ми във Варна. След това забременях и родих и известно време бях извън гимнастиката. После работих в “Тракия Елит” в Пловдив. Заминах за три месеца във Франция, но се върнах и създадох свой собствен клуб. Работих няколко години и след това получих предложението от Швейцария.
-С какво се занимава съпругът ви?
-Бивш футболист е. Игра в Славия, след това в Локомотив (Пловдив). В Славия беше по времето на Наско Сираков и Боби Михайлов. Треньор им беше Кано Коцев, бог да го прости. Помня, че при тях играха Праматаров, Качаманов – знаех им целия шампионски отбор от 1996 година (смее се).
-И накрая кажете отново как научихте швейцарките гимнастички да говорят само на български език?
-(смее се). Беше куриоз, но е истина. Две от момичетата са от френската част на Швейцария, другите две от немската и две от италианската. На кой език точно да комуникираме? На български, естествено. Първоначално ги научих на термините в гимнастиката, а след това на най-важните фрази. И до днес ми пишат на български език.
СТЕФАН РАЛЧЕВ
