„Залата е вече препълнена. Децата — прегракнали от скандиране, още преди да е започнало състезанието. Група съветски туристи обявяват на своите, че имат поддръжници — „Молодди“. Чува се „Дотлоху“ от чехословашкия сектор. Сезонът е преминал, но все пак Варна си е международен курорт. А преди всичко — български град. Нашите хора ще видят най-сетне тези български момичета, за които толкова много се говори. Малките гимнастички на ЦСКА са дошли със своите простички лозунги, които изведнъж се харесват на цялата публика и се подемат. „Дайте й короната“ — това, разбира се, е за некоронованата кралица Мария. „Нешка няма грешка“ — тази закачка си остава и досега, където и да я видят хората — и познати, и непознати, така я поздравяват. „За Руми няма думи“… Тези лозунги се подават от всички страни на залата, Децата са страшно горди, че публиката така приветствува тяхното хрумване, горди, че са на световно първенство. Сега ще видят най-големите гимнастички на света…
Ще видят, че най-голяма между големите е нашата Мария. Блестяща, съвършена. Залата притихва, да не би някакъв случаен шум да наруши това необикновено очарование. Мария се движи леко, ефирно, като синьо облаче в летен ден. Изглежда нежна, крехка, въздушна. Никой не подозира колко сила има в това момиче. Обръчът, въжето, топката, се движат покрай нея, като че тя не ги докосва. Има нещо, което отделя тази гнмнастичка от всички останали. Няма сравнимост, то си е нещо друго, някаква особена порода — шампионска. Истинска кралица. С пълния блясък.
Идва след нея Нешка, земна, огнена, пълна с живот. Нешка играе под съпровода на аплодисменти. Залата я подема с влизането и дълго, след като е престанала да играе, не стихва това „браво“ — най-хубавата музика за това момиче, което независимо от сметките на съдиите винаги имаше обичта на публиката. Умееше да пали тази темпераментна нестинарка всяка зала.
Игра Нешка на въже и се видя коя е шампионката на този уред, но на Мария дадоха по-висока оценка. Мария беше намислила какво да направи. Когато ги награждават, ще свали златния медал и ще го даде на Нешка. Ще видят те, че състезателките могат да бъдат по-справедливи, дори когато това им струва един златен медал. В този момент съобщиха оценката на Шугурова. По-висока и от тази на Мария. „А, така ли? — само толкова каза това момиче, което изглеждаше толкова въздушно на килима. — Ще видят те!“ Мария игра след това така, че да няма никакво съмнение, коя може да бъде шампионката. Да се види от всички краища на тази зала, че такъв въпрос не може да се поставя. Когато след това разказвах на Жулиета, тя беше доволна от две неща — от това, че Мария е пожелала да даде златния медал на Нешка, защото Нешка действително беше най-силната състезателка на въже — и с най-силната комнозиция, и с най-силното изпълнение. И още по-доволна беше, че дадоха златния медал на Шугурова, защото нищо няма да може да спре Мария, като е решила такова нещо да направи, („Науми ли си нещо, свършено е. Щеше да ни създаде големи проблеми.“) Но най-доволна от всичко беше, че Мария може да постигне такава супермобилизация, каквато имаше, след като се ядоса.
Световна шампионка — Мария Гигова, вицешампионка Нешка Робева, с бронзов медал — Румяна Стефанова. Това беше повече, отколкото Жулиета можеше да си пожелае. „Ансамблистките“ бяха спечелили също златния медал. Пълен триумф!
И ето че отново бяхме в тази стая, в която не можеше да се спи. Сега бе дошла и Мария. И тя не искаше да си легне. Искаше да говори, да слуша. Жулиета се разхождаше отново нервно, връщаше се към всички ярки моменти на това състсзание. Възхищаваше се от Любов Парадиева, от Галима Шугурова. Сега бе толкова великодушна, толкова готова да признае всичко добро у съперничките си.
— Това малкото, Шугурова, ще ни създава много ядове. Да е живо и здраво, без такава конкуренция за никъде не сме. Ще почнем да си въобразяваме, че сме единствени и неповторими, тогава вече ще свършим… По едно време усетих, че леко ме втриса. Като видях тази препълнена, кипнала, завряла зала, като се сетих изведнъж, че това са нашите хора. Каквото видят сега, това ще знаят за нас…
— Но нали, това което видях, беше хубаво — обади се Мария.
— Великолепно! Повече, отколкото можех да си пожелая. Така съм щастлива…
Изведнъж Жулиета се усети, че в стаята е Мария.
— Какво правиш тука, защо не си си легнала? Колко е часът?
— Но, Жуле, ти забравяш, че съм световна шампионка.
— Какво от това? Да не мислиш, че имам някаква нова, различна дисциплина за теб?
Световна шампионка си, защото съм те направила световна шампионка…
Добре би било този спор, съвсем неуместен, съвсем излишен (момичето искаше само да се порадва на радостта на треньорката си, не му се спеше в такава нощ, искаше да слуша, да говори), да беше спрял дотук. Но той беше подновен след месеци, изостри се неимоверно много. Намесиха се много хора.
– – – – – – – – – – – – – – – – – – – –
И ето че дойде и една друга беда, от която Жулиета не успя да се съвземе почти до края на живота си. Раздялата с Мария беше болка, която непрекъснато си носеше. Честолюбие, гордост, намеса на много хора, които искаха да оправят, а още повече объркваха тези вече веднъж объркани взаимоотношения. Беше се счупило нещо и се намериха кандидати да го досчупят. Опитите за оправяне отново внасяха влошаване, отново честолюбие, гордост. Колкото искаш. Как не! Световната шампионка и треньорката на световната шампионка.
Както и да е. От тренировъчната зала на Жулиета изчезна Мария. Отиде да тренира при Златка Аврамова, после при Лили Мирчева. Тренираше фанатично. От другата страна Жулиета също удвояваше усилията. При нея дойде да тренира и Красимира Филипова. Обстановката ставаше вече наистина ненормална. Това вече не беше отбор. Бяха амбицирани до краен предел гимнастички, амбицирани до краен предел треньорки.
Жулиета наблюдаваше жадно на всяко състезание Мария. Трепваше, още като съобщят името. Стоеше, опъната като струна и констатираше неизменно: „Моя си е Мария. Докато играе, докато е гимнастичка, моя ще е. Много са ни годините, в които сме работили заедно. Най-важните години, когато се изграждаше като гимнастичка, а аз като треньорка. Могат да прибавят каквото си искат, никога няма да е достатъчно, за да й отнемат това, което съм й дала“.
– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –
Откъсът е от книгата „Жулиета Шишманова“ на Маргарита Рангелова
Снимка 1 е от Световното първенство във Варна през 1969 година. Отляво-надясно: Румяна Стефанова, Жулиета Шишманова, Мария Гигова (със златен медал), Златка Пърлева, Нешка Робева и пианистката Снежина Михайлова
МАРИЯ ГИГОВА
Родена на 21 април 1947 година
Световна шампионка в многобоя (1969, 1971, 1973)
Световна шампионка на обръч (1967, 1969, 1973)
Световна шампионка на въже (1971)
Световна шампионка с бухалки (1971)
Световна шампионка без уред (1969)
*Първата трикратна световна шампионка в многобоя
*Гимнастичка номер 1 на 20-и век
