В следващите няколко реда ще пиша за отношението към децата, за отношението на децата и за нейното отношение. Защото ми се струва, че това е по-важно от всички първи места, купи, медали и грамоти. В спорта има победители и победени, но за мен резултатите остават на заден план. Особени в тези моменти, в които те все още са деца…
Признавам, всеки път, когато отида в тяхната зала, ми се струва адска лудница. И си казвам – боже, как издържат?! Залата не е на базата на Раковски, където са националните състезателки. В тяхната зала преобладават дечица от 4-5 годишни и нагоре.
Всеки път, когато видя как ги гледа, ми става мило и наистина разбирам защо го прави. Животът така отреди да мога да я виждам толкова често, колкото си поискам. Чисто и просто живея на две минути от залата на стадион Локомотив, в която Катрин Велкова отглежда десетки деца. След всяко едно посещение и след още едно, и след още едно, все повече разбирам колко тя обича децата. Тя ги обожава. И има отношение, което го виждам всеки път, когато съм там. И те я обичат. Ставал съм свидетел на десетки моменти, които остават завинаги в съзнанието. Може да звучи прекалено хубаво, но в тези мигове, в които Катрин взима най-малките на скута си, а след това ги прегръща и целува, е смисълът. Не в медалите и купите. Смисълът е в отношението и любовта към децата.
Естествено, йерархията си е йерархия. Тренировките са си тренировки. Когато нещо не е наред, златното ни момиче въдворява ред. И връща за още повторения, и още, и още. Често се чуват думите “тишина” и “не говорете” към малките, които на другия край на килима си мислят, че никой не ги вижда. Или че могат да скрият нещо от треньорите.
При едно от последните ми посещения в залата сякаш за първи път видях Лея Герова – едно малко бижу. Не че не 
съм я виждал и преди, но сега пред мен се появи пораснало дете, сякаш е растяло с часове. Разрових се и намерих една снимка отпреди две години, на която Катрин Велкова държи на ръце почти като бебе Лея. Същата Лея, която сега гони по ръст треньорките си. За какво пиша това? Това са нагледни примери как децата растат пред очите ни. Вчера са били бебета, днес момичета, утре – жени. Споменах Лея, но същото важи за Радина Томова, която признавам – видях и харесах на мига, в който влязох в залата. За две години тя буквално израсна пред очите ни. Ами Вики, Елия, пак Вики, Алекс, Андреа, Катето, Ния, Дария, Ивон – тези съм запомнил от морето талантливи деца на Катрин Велкова. И да не забравя едно от най-очарователните дечица – Дана, която често претворява на лист хартия обстановката в залата (една от последните й творби си заслужаваше! Колко детство имаше в нея…) Обещавам да науча всички останали (е, стига да не досаждам на треньорките…)
Пиша всичко това ден след турнира, който Катрин Велкова организира в тренировъчната зала “Арена Армеец”. Отново пълна с родители, отново пълна с деца. За резултатите писахме на друго място, този текст не е за тях. Той е за любовта и отношението към децата. И сега накрая на състезанието дечица от клуб Локомотив наобиколиха Катрин Велкова, прегърнаха я й бях близо, за да чуя: “Обичаме ви…” Миналата година Катето се разплака от умиление, тази година сълзите отново бяха на път да потекат. Пиша това, за да разкажа, че има и такива случаи, има такива треньори и деца. Има такива като Катрин Велкова, верните й помощнички в залата Мирела Георгиева, Симона Минкова и Маги Божилова, които всеки ден отглеждат децата. Нашите и вашите деца.
Родители, бъдете спокойни. Уверявам ви, че вашите деца са в сигурни ръце. Утре те може да не станат звезди, но ще станат добри хора. Катрин Велкова е добър човек, познавам я добре и виждам какво прави за вашите деца. Тя никога не търси светлините на прожекторите, дори напротив – всеки път, когато се задава някакъв турнир или събитие, я моля да напиша нещо и да информираме. Виждам как гледа вашите деца. Всички тези моменти от залата – рисунки, игри, снимки и какво ли още не, са само част от отношението и любовта.
Затова всеки път си тръгвам зареден след срещата ми с тях. Знам колко е трудно всеки ден и знам как се организира международен турнир, когато нямаш 10 или 20-годишен опит зад гърба. Тя го прави за децата, притеснява се до последно, напрегната е дали това ще стане както трябва, дали нещо ще се развали. Последният пример от неделя – турнирът закъсня с повече от предвиденото. Катрин беше притеснена, а нищо не зависеше от нея. И този път обаче се справи перфектно. Естествено, с помощта на най-близките си хора и на част от родителите на децата. Знаете ли обаче колко усилия коства цялата организация. Не е Световно по футбол, а един двудневен турнир за деца. Повярвайте ми, организацията никак не е за подценяване. Катрин трябва да помисли за всичко – от арката с балони, медалите и купите, грамотите, подаръците за децата, списъците, графиците, съдиите, кетъринга, облеклото, спонсорите, коронките, плюшените играчки, дори и за… тиквите и сухата трева, която бе част от декора заради наближаващия Хелоуин!
Накрая обаче си струва. Да чуеш “обичаме те” от твоите деца е безценно. Тръгнах си от залата след 22:00 часа в неделя вечерта и си помислих, може би наивно в бедстваща ни държава, подвластна на какви ли не идиотски политици, че има надежда. Защото за пореден път видях какво е да те обичат децата!?
Кате, ти си вдъхновение, не спирай…
СТЕФАН РАЛЧЕВ
Снимки №2 и №3 са на Димитра Лефтерова.
