Фигурното пързаляне загуби своята невинност

„Това е нощта, в която фигурното пързаляне загуби своята невинност“.
Скот Хамилтън, 2002 г.

Два големи скандала познаваше историята на фигурното пързаляне – нападението на близките на Тоня Хардинг над Нанси Кериган и уреждането на медалите на Олимпиадата през 2002 г. Липсваше само допингът… Като във всеки спорт, допинг случаи имаше, но нито един от тях не бе значим.

Досега, когато се случи по възможно най-грозния начин, а негова жертва стана 15-годишната олимпийска надежда Камила Валиева.

И думите на легендарния Хамилтън днес кънтят с цялата сила.

Защото от която и страна да разгледаме случилото се и взетото днес решение – винаги ще бъде погрешно и неправилно. Абревиатурите – разните там съюзи, комитети и комисии се събраха и взеха Соломоново решение, което не е точно решение. Валиева има право да участва, може да спечели, но няма да получи медала си.

Монетата има две страни и може би всяка е права за себе си. Руснаците, че има световен заговор срещу тях, защото са най-добри и няма как тя да бъде спряна (макар че тогава трябваше да бъде наказан целия им отбор). Светът – че на Олимпиадата се допуска състезател, за когото е доказано, че е употребявал забранени вещества, с което се потъпкват всички принципи за чист спорт.

Но тук има и трета страна – страната на непълнолетната фигуристка, жертва на една нация доказваща своeто величие чрез спорта, на една амбициозна треньорка създаваща шампиони и съсипваща животи, на една система на естествен подбор, в която просто се оказа най-силната и блестяща от хилядите момичета набор 2006, стъпили на някоя от осемстотинте закрити ледени пързалки там.

Утре в 15.52 часа българско време Камила Валиева, петнадесетгодишна, ще излезе на най-голяма възможна сцена и целият свят ще е вперил очи в нея, надявам се с желанието да издържи. Голямата „грешница“, а всъщност единствената невинна, която загуби своята невинност. Камила ще застане в центъра на леденото поле, ще погледне над лявото си рамо, ще направи две крачки напред и ще протегне дясна ръка под звуците на пианото на Кирил Рихтер и неговото In Memoriam. Музика, която до този момент беше красиво печална, а сега изглежда някак злокобна.

Каквото и да се случи утре, искам в 15.55 часа когато излиза от леда да има кой да я прегърне от сърце, а не неловко и пресилено като „за пред камерите“, да не й се налага да мина сама през глутницата журналисти, които ще я чакат. Защото независимо от изхода на състезанието Камила Валиева няма да има своя олимпийски миг, както си го е представяла стъпвайки на леда на едва 3 години и дори да се усмихне, усмивката няма да бъде от душата й.