Преди години имаше хубаво заглавие „Живот в сянката на Болт“. Запечата се в създанието ми. И всеки път когато видя широката усмивка на Шели-Ан Фейзър-Прайс се сещам за него. Самата Шели-Ан винаги казва, че това никога не я е притеснявала, но е тъжно че интересът към мъжете в спорта е по-голям.
Известна като „джобната ракета“ заради силния си старт и дребен ръст, спринтьорката от Ямайка има най-искрената усмивка в спорта. Именно тази усмивка видяхме преди дни, когато 35-годишната атлетка спечели петата си световна титла в спринта на 100 метра (с топ 3 от Ямайка), а утре ще бяга и във финала на 200.
Няма смисъл да преразказвам кариерата й й, нито да изброявам успехите й, но животът й разказан от първо лице си заслужава:
„Краят на четвъртата ми Олимпиадата ме накара да се огледам назад… към моята кариера. Животът ми. Всичко.
През целия си живот съм бягала.
Когато бях дете и майка ми ме изпратеше до магазина – тичах, и не спирах.
Където и да отида, тичам толкова бързо колкото мога.
Спомням си когато бях в началното училище (вие може да го наричате детска градина) в Ямайка имаше земетресение и не се шегувам, бягах до дома си. Разстоянието бе около 400 метра и помня само как тичам и тичам.
Когато ме видеха как препускам по улиците, хората и съседите винаги ме окуражаваха „Хайде Шели! Давай Шели“ и други подобни.
И тогава осъзнах, разбирате ме, че може би у мен има нещо специално.
Аз съм от едно място наречено Уотърхаус и имам хубави спомени, но то е известно с други неща… банди, насилие и др. Живеехме в нещо като общежитие. И аз постоянно тичах наоколо или играех по улиците и си спомням как майка ми казваше“ Ходи! Спри да тичаш и ходи, Шели!“
Това е моето начало. Но не така започваме тук.
Атлетиката е част от културата на Ямайка. Това е традиция.
От съвсем малки започваме. Децата може би се учат да прескачат препятствия когато са на три годинки. Нещата просто се правят така.
В Ямайка имаме нещо наречено Спортен ден, в което ученици се състезават едни срещу други в бягания и др. И досега помня родителите, които идваха да гледат как децата им бягат. Беше много, много силно състезание. Дори може би бе по-важно за родителите. Ако детето ти е бързо, ще имаш с какво да се фукаш в квартала. Родителите крещяха „Хайде, като Мерлин Оти! Бързай, Доналд Куари! Те бяха такива икони и легенди, че ако си бърз родителите те наричаха така.
Забавно е, как например хората в Америка обръщат толкова внимание на това в кой колеж си ходил. В Ямайка големите състезания са в училище. Там е истинска лудост. Но в добрия смисъл. Гордея се, че съм част от всичко това, че със състезанията получих своя шанс. Учих в едно от най-старите училища за момичета на Карибите и в Ямайка. Това че попаднах в толкова добро училище бе голямата гордост на майка ми.
Аз съм единствената в семейството ми, когато е стигнала до гимназия, и тя виждаше надежда. Бе толкова горда, че идваше в училището ми всеки ден.
Майка ми е забременяла с брат ми като ученичка, но преди това и тя е била атлет. И може би защото нейната мечта е била прекратена, за нея бе толкова важно, че попаднах в едно от десетте най-добри училища за спортисти. Тя нямаше диплома от училище, не бе ходила в колеж, но дъщеря й щеше да успее, да направи нещата по различен начин.
Тя се грижеше за това – с всичко което се случваше в общността около мен – да остана на правия път. Бе много стриктна. Не ми позволяваше да стоя на улицата, да говоря с момчета. Трябваше да съм на пистата и да тичам. Всеки ден звънеше на треньора и го питаше дали съм била на тренировка. И ако не бях, ме намираше и ме водеше до автобуса.
Да ходя до автобуса бе единственото време в детството ми когато не тичах за някъде и то само защото не исках да цапам униформата си. Пътят бе дълъг и не исках да пристигам потна и разрошена в училище.
Но още тогава имаше хора, които ме съдят заради това откъде съм. Каквото и да правех, трябваше да давам повече за да не карам хората да ме гледат по определен начин. Винаги внимавах чорапите и обувките ми да са чисти, дребни неща, но не исках хората да си помислят, че съм нещо по-лошо от тях.
В училището ми имаше бедни деца и богати деца. За нас бе културен шок, защото докато пътувахме с автобуса, другите момичета ги караха с кадилаци и беемвета. Дори да дойдеха с Хонда, това бе нещо голямо.
Една от големите разлики бе че тези момичета си носеха обяд, а ние трябваше да се храним в стола. Много неща караха мен – малкото момиче, да се държи по различен начин и да се преструва. Преструвах се, че не живея в Уотърхаус, а другаде. У дома нямахме кабелна телевизия, но помня, че когато децата идваха в училище и започваха да говорят за някое шоу аз бях „Да, гледах го“, а не бях.
Майка ми работеше за себе си, днес бихте я нарекли предприемач, но тогава в Ямайка бе уличен търговец. Обикаляше и продаваше разни неща, по цял ден в жегата. Приятелите ми казваха „О, видях майка ти.. или „Току що се разминах с майка ти, продаваше на…“. Идваше в кампуса и продаваше на учителите ми и аз мислех „Боже мой“.
В обедната почивка обаче приятелите ми бяха супер ентусиазирани. Ходеха с нея до столовата, а аз оставах отзад. Малко се срамувах, защото майка ми трябваше да седи на улицата и да продава стоката си, но винаги съм знаела защо го прави.
За да може да си позволи да посещавам това училище.
За да имаме храна на масата.
За да имам шанс за по-добър живот.
Винаги ме е подкрепяла и се е гордяла с мен преди да постигна нищо. На всеки Спортен ден, беше там. Помня една година, имахме състезание за родители и всеки казваше „О, майка ти е бърза“. И тя беше. И тази година бях капитан на отбора ми. А майка ми обичаше да се показва. Винаги. Мислех си, че е толкова готино, че никога не крие същността си. Понякога ми идваше в повече, но приятелите ми я обожаваха.
На това състезание за родители, тя се появи със синя перука. Докато съм живя ще виждам този образ пред себе си – майка ми с ярката синя перука и бяха рокля как лети. А приятелите ми я окуражават. Разбира се, тя спечели.
Толкова се гордеех „Това е майка ми!“.
Заради жертвите й, съм тук сега, след четири Олимпиади.
Времето лети толкова бързо, направо е откачено.
През 2008-а, на първата ми Олимпиада, дори не мислех за златния медал. Бях на 21 и сам исках да попадна в отбора.
Може да ви се стори смешно, но бях втора на националния шампионат тази година и ръководителите на федерацията по лека атлетика в Ямайка смятаха че съм твърде млада за да отида и възнамеряваха да ме сменят с някой по-опитен.
Но в отбора ми получих огромна подкрепа. Треньорът ми каза: „Няма шанс да не си в отбора“. И тропна с крак и мисля, че това направи разликата. Преди да тръгнем ми даде съвет, който послушах „Концентрирай се върху това, което може да контролираш и нищо друго“. У дома имаше доста спорове, но когато пристигнах в Пекин бях в еуфория.
Помня как все още бях с шини на зъбите, щастлива, весела „Аз съм на Олимпиадата!“.
Друго, което треньорът ми каза бе „Никой не очаква нищо от теб. Не те познават“ и че няма да има напрежение. И когато застанах на линията, никога не се притесняваше от мен, което направи всичко много забавно.
Преди бягането, майка ми се обади, гледаха ме у дома. Помня, че косата ми бе пусната и тя каза да я прибера, защото ще ме забави. Направих го. Бих направила всичко, което ми каже.
На линията не можехте да разберете, че съм дебютант. Имахме четири бягания – серии, четвъртфинали, полуфинали и финал. И аз спечелих всеки един от тях.
Помня че като се върнах в Уотърхаус навсякъде по улиците имаше музика. Толкова голямо празненство с толкова хора, че не можех да стигна до блока си. На пътя бяха нарисували моя образ, огромен е. И е още там, ако минете по тази улица ще ме видите.
Помня как репортерите отидоха у дома ми след победата. Приятелите ми казваха: „Майка ти, баща ти, всички са по телевизията“. Показаха дома ми и не знам как се чувствах от това, защото още имах притеснения, трудно ми беше.
Но в същото време бях толкова горда от себе си. И за мен всичко се промени след този момент. Все още съм тук в Ямайка, но сега живея в Кингстън.
Къщата ми е прилична. Имам легло и мога да се изкъпя. Като дете душът ни бе отвън. Нямаше никакво прикритие, просто бе там. Сега банята ми е със стени, кухнята – също, това ми стига.
Господ бе добър с мен.
На 34 години съм, което е нещо, защото в света на атлетиката, когато една жена стана на 30 се предполага, че вече няма способностите си. Когато станах на 30, в главата ми много неща ме обезкуражаваха. Не исках да доказвам нищо на никого. Просто исках да покажа на себе си, че още го мога. Знам, че Господ ми е дал тази способност и знам на какво съм способна и вярвам, че мога да направя велики неща.
Исках да постигна още нещо, трябваше да вярвам в себе си, и да мисля по-малко за това какво очакват хората. Защото вероятно те мислят: „Ето я, стана на 30, роди, време и е да се откаже“.
Но аз исках да мина бариерата от 11 секунди и го направих. Исках да бягам под 22 секунди на 200 метра – направих и това.
И съм толкова благодарна, че успях да постигна всичките си мечти.
За да бъда честна, тази Олимпиада не премина така какво ми се искаше. Целта ми бе да стана първата жена спечелила три златни медала на 100 метра и за съжаление това не се случи. Но волята на Господ бе такава и за за щастие Илейн донесе златото в страната ни.
И в края на деня бях горда.
Дадох всичко от себе си.
Надявам се, че се вдъхновя жените да разберат, че възрастта е само число. На 34 аз застанах на стартовото блокче и дадох всичко за родината си. Помогнах да се върнем у дома със златото в щафетата, което бе прекрасният завършек.
В повечето случи леката атлетика е индивидуален спорт. Там си си – бягащият.
Но тук? Може да бъде и отборен спорт. Това е в кръвта ни, в нашето ДНК.
Това сме ние.
Няма да ви лъжа, ако ни видите там – сме една срещу друга. Хаха.
Но в края на деня бягаме за Ямайка.
За селото, което ме доведе до тук.
Бягам за всички вас.
За моето село.
За майка ми.
За Ямайка.“
Шели-Ан Фрейзър-Прайс за The Players Tribune, октомври 2021 г.