София Пенкова е последната ни участничка на Олимпиада при жените на Игрите в Нагано през 1998г., а същата година завършва 20-та на Европейското. Днес Александра Фейгин ще запише първото ни участие в тази дисциплина след 24 години пауза. И понеже хубавите неща се случват случайно, случайно се свързахме със София, която разказа своите спомени, очакванията си и коментира актуалната тема „Камила Валиева“.
– София, много се радвам, че може да поговорим с Вас в този момент. Какво е за Вас Олимпиадата?
– Благодаря, че ме намерихте, много мило ми стана. Винаги когато има Олимпийски игри, това е емоционална фаза от моя живот. Почти всеки път публикувам някои нови снимки, някои позабравени и с моите приятели и познати от цял свят коментираме и си спомняме хубавите моменти. За мен Нагано остава най-специалното нещо в моя живот. Атмосферата на самото състезание наистина е много напрегната и не е същото дали ще играеш на свой лед или на по-малко състезание. Напрежението е по-голямо, но и атмосферата извън леда е нещо невероятно. Всички състезатели са щастливи, освободени, разбира се извън състезанията си. Спортистите сме друг тип хора и там се усеща. Връщайки се назад като резултати можех да взема още малко, но съм доволна, че се класирах с последната възможна квота. Взех най-доброто, преживях го и затова винаги по това време се вълнувам много. Пазя снимки с много спортисти, например с Уейн Грецки, ръкувах се с принц Албер.
– Успяхте ли да съпреживеете спечелването на златния медал на Екатерина Дафовска, който за съжаление и до днес е единствен?
– Това е един от най-значимите и светли моменти в цялата моя история на Олимпиадата. Бях част от този отбор, който се докосна до златото. Успехът беше малка изненада. Помня, че пътувахме към пързалката с Албена Денкова и лекаря на отбора, беше ужасен ден, с виелица. Албена каза „Докторе, днес който спечели в биатлона е малко късметлия, но и много голям професионалист“. Когато се върнахме в олимпийското село и чухме новината от другите българи, като подходихме с недоверие в първия момент. След това всички се събрахме на входа на олимпийското село, за да я посрещнем, незабравимо е.
– Следите ли какво се случва във Вашия спорт днес?
– В момента повече ситуацията с Валиева и руския тим. Безпристрастна съм, харесвам и танцови, и спортни двойки. Преди гледах с най-голям интерес мъжете, сега от години при жените е най-интересно. Освен това обичам ски, биатлон. Живея в Германия, тук са развити шейничките, бобслеят. Предават всичко и активно и гледам. Във всеки спорт Олимпиадата ми е интересна, съпричастна към към всички емоции. И ми е жал за хората които хвърлят труд и не ги оценяват.
Боли ме душата и сърцето от това което се случва с Камила Валиева. Това невинно момиче, абсолютен ангел с човешки вид. На леда ни представя нещо, което никой не е показвал, а може би няма да покаже – лекота на скокове, пързалянето ѝ е божествено, пратено от Господ за да го видим на леда. За мен това са задкулисни игри, тя няма нищо общо с тях.
– Александра Фейгин връща България на картата?
– Искрено желая успех на Саша. Дано се справи добре, най-вече да има самочувствие, само това ѝ липсва. В техническо отношение е на много високо ниво. Знам, че е имала травма, дано не ѝ прави проблеми. Тя трябва да си каже „Това е подарък от съдбата“. Така си казах и аз и взех най-доброто от цялото преживяване. Да не се притеснява и ядосва, каквото и да стане, важното е, че е там. Успех на всички момичета, щом са там, значи го заслужават. Да играят блестящо и да са доволни от себе си. Нашият спорт е зависим от съдиите, но когато си свършил работата, чувството е на удовлетворение. Успех на Саша и на Камила. Нека тя срази света с изпълненията си, да остави всички без думи, единственият коментар за нея да бъде Божествена.
– Колко важни са треньорите?
– Те ни изграждат на леда, а и не само. Винаги ще съм благодарна на Людмила Младенова, която ме възпита да се боря, изгради основата, на която да стъпя в живота, научи ме да се боря, но да преценявам силите си. Не забравям Анастасия Шаренкова, която сега работи в САЩ с Иван Динев, треньорът по кондиция и акробатика Васил Шишков, хореографката ни Лили Спасова. На всички тях съм благодарна, че ме направиха човекът, който съм. Контактуваме колкото можем, а аз им благодаря за всичко.
– С какво се занимавате в момента?
– През 1999-та, година след Олимпиадата, заминах за Германия. Следвах в колеж и университет, завърших строително инженерство, работя по специалността си и се развивам добре. Първите 15 години докато учех и работех, съчетавах това с треньорска дейност, но вече леко се отдръпнах. Имам немски треньорски лиценз и мога да се върна на пързалката по всяко време, канят ме, но нямам сили и време. Синът ми е на 13 години, в неговата възраст работех с деца и той бе единственият, който отказваше да кара кънки. Децата са на този свят, за да ни покажат, че има друг път в живота. Сега тичам, карам колело, плувам, карам ролкови кънки. Имам малка заслуга за строежа на пързалката ни тук в Кьолн, тя е много мащабна, на три нива, с басейн и всичко необходимо.
– Защо Германия я няма на картата на този спорт, след толкова успехи?
– Всички кадри и успехи, включително последните на Альона Савченко, са от източна Германия. Там още е малко като в бившата ГДР или Източна Европа. При нас е сложно, като финанси и система, опитват се да я поправят, защото липсата на успехи се усеща, но е трудно. Децата учат до късно следобед, задължително и това няма как да се комбинира с тренировките. Много малко от тях, а почти никой от фигурното пързаляне, е в спортен интернат. Идва проблемът с времето за учене и спорт. Когато бях треньор, най-трудно ми бе да убеждавам родителите, че има смисъл. Това и главната причина да се отдръпна. Днес се радвам на спорта като зрител и чакам с нетърпение жените.
