„Ще започна своя разказ за един от най-незабравимите за мен моменти в спорта с разсъждение за нещо, което не ми дава мира последния олимпийски цикъл. Освен, че то поставя на една плоскост за сравнение 2 напълно несравними (по моемнение) неща – спорта и шаблонността, има пряко отношение към усещането ми за успех, незабравимост, величие.
Съществува израз, който незнайно как си е проправил и продължава да си проправя уверено път сред феновете. От повтарянето му (често шаблонно и без замисляне) се е превърнал във верую за някои от тях. Ако изходя от значението на думата „верую“ – „Система от убеждения, възгледи, представи.“ – трябва да приключа разказа си именно тук. Защото свързвам предизвикателството на „Красивата страна на спорта“ с написването на разказ за доказани шампиони, а моят малко бяга от подобен буквализъм.
Но ето ме – втурвам се да пиша с ясното съзнание, че ще меря сили с цяла система от нечии убеждения. И нямам против тази битка, защото спортът сам по себе си е система от убеждения (личностни), възгледи (житейски) и представи за достойно съществуване и съзидание. С две думи – спортът и за спортисти, и за фенове е верую, и заслужава пиедестал, а не шаблони.
Изразът, за който ви споменах, ляга върху фактите и статистиките и така просмукан с хладни числа, проповядва категоричната убеденост, че В СПОРТА СЕ ПОМНЕЛИ САМО ШАМПИОНИТЕ (ПОБЕДИТЕЛИТЕ). Е, ако е така, аз отново трябва да оставя перото и да приключа това пътешествие из спомените ми. Но в този момент, когато коронавирусът дава шанс единствено на тях – спомените да изхвърлят бухалки до небесата, да улавят топки с нереална прецизност, да рисуват най-красивите спирали с лента и да звучат с нежните акорди на „Пролетния вятър“ на Хаваси, промушващ се между 5-те обръча на 5 български диаманта, аз искам да разкажа за любовта и привързаността си към пет напълно непознати за мен момичета, които промениха живота ми.
Годината е 2016. В разгара на лятото сме. Моето семейство довършва още една страхотна морска почивка някъде из безбрежието на гръцките знойни лета… 2016 година обаче не е обикновена – тя е олимпийска година и на момичетата от българския НО по художествена гимнастика им предстои убийствена проверка за най-високото признание в спорта, а имено – готови ли са за олимпийските върхове? Какво ще оставят след себе си? Какво ще завещаят на идващите след тях? Как ще увенчаят финала на любовта си с феновете ? Въпроси, въпроси, въпроси… а отговорите са там в далечна Бразилия…..
Нашата почивка приключва петък, 19 август, който пък е началото на надпреварата в художествената гимнастика в Рио. Невяна Владинова е направила и невъзможното, за да вземе заветната квота за участие на ОИ и същия ден ѝ предстоят квалификации на 4 уреда Е, при това условие мисля, че последният плаж преди отпътуването ни към България, може спокойно да отпадне Какъв ти плаж – ТА НЕВИ Е НА ОЛИМПИАДА!!!!
Бързаме неимоверно много и се прибираме току навреме, за проследим с дъщеря ми как прекрасното ни момиче се бори с предварително коронованите за призово класиране рускини, украинката Ризатдинова и корейката Сон. Неви успява и се класира за финалите на следващия ден. Фурорът е пълен. За нея самата. А и за феновете, защото в него кипи и набира тревожност и едно 8-годишно очакване – очакването ЗЛАТНИТЕ от ансамбъла по художествена гимнастика да вземат онова, което им се полага и за което се борят от формирането си на 1 октомври 2009 г.
Тях ще видим точно след финалите на Неви на следващия ден – събота, 20 август 2016 г.
Съботата идва и Неви подгрява очакването ми с онази незабравима „Булерия“ на лента – най-прекрасната прелюдия към любимите ми 5 ленти на ЗЛАТНИТЕ. Аз, апропо, обожавам лентата – това е любимият ми уред в художествената гимнастика. Харесвам я като индивидуален уред, обичам я и в ансамбловите изпълнения. В лентата има живот през цялото време на едно съчетание – платът ѝ разказва истории с плавни линии, трептящи от вълнение спирали и провокиращи въображението „четирилистни детелини“. И не само…..
Такова е и съчетанието с 5 ленти на ЗЛАТНИТЕ за сезон 2016 г. Музиката е вдъхновявяща за всеки българин – „Ювиги хан“ на Георги Андреев Ина е успяла да вплете по брилянтен начин стъпки от народните ни танци в историята на тази композиция. Да – ние може да нямаме 100-годишни традиции в балетното изкуство, но усещането за музика и танц е в гените ни. Необятността на народното ни творчество, многото фолклорни области с техните разнообразни изразни средства и похвати в танците, попаднали в ръцете на талантлив хореограф и постановчик, са в състояние да създадат шедьовър на килима за художествена гимнастика.
Лентите на ЗЛАТНИТЕ в Рио са добре изиграни и остава да видим по-силната им композиция – тази с обръчи и бухалки. Какво, за бога, става на килима?! Една бухалка пада на килима….. имало е и още едно изпускане, което аз не видях……
Посърнали, изплашени, обезверени, момичетата напускат килима, а очите им са пусти, безизразни бездни.
Слава Богу, дори и с тези грешки на смесеното съчетание, сборът им в квалификациите е достатъчен за участие на финалите…..
Всички знаем за случилото се през 24-те часа между квалификациите и финалите на ансамблите в Рио. За сълзите. За тъгата. За отчаянието. За връщането към страшното начало на лято 2016 г., когато Цвети Стоянова полетя но не към върховете в художествената гимнастика, а в бездната, която загубата на вяра отваря пред човешкото съществуване….
За това как Рени, Мишето, Цвети, Хриси и Буба са изживели тези финални 24 часа на професионалната си кариера мога само да гадая. Мисля, че историята ни дължи всяка една подробност – стига те да са готови да я споделят. Защото онова, което видях в неделния ден, не даде повод да открия дори най-малки признаци на колебливо терзание, плахо обезсърчаване и глух песимизъм На килима за своите 5 ленти излязоха 5 български момичета, които бяха там, защото са професионалисти в онова, което правят. Изправени, горди, нахъсани с уверени стъпки те застанаха на лентата в началото на килима. Обикновено съм си позволявала да гадая по израженията на лицата им какво мога да очаквам от изпълнението им в следващите 2 минути и половина Този път лицата преди изиграването с ленти бяха НЕПРОНИЦАЕМИ. Непробиваемо беше и изпълнението им – без грешка и страхотна оценка, която дава реален шанс за медал, стига стига бухалките в следващото съчетание да не докоснат нито веднъж килима освен при финалния елемент. Напомням, че годината е 2016 и все още изпускането на уред в художествената гимнастика беше основна, а и най- страшната грешка в този спорт…
Време е за смесеното съчетание. Последното за тях. Завинаги последното.
Прекрасните зелени трика на ансамбъла трептят на страхотната светлина в залата по гимнастика. Момичетата вървят към килима – все още всяка една от тях с различно изражение на лицето – човек може да прочете 5 различни истории, 5 различни емоции. 5 различни вътрешни свята се преплитат и търсят своята пресечна точка…… и я НАМИРАТ В онзи момент, когато стъпват заедно на килима, КАТО ЕДНА. Лицата се изопват, главите се вдигат гордо, гърбовете се изправят…… и този път има усмивки не дежурни, заучени през дългите самотни часове на тренировките в залата Има усмивки на повелителки на своята собствена съдба. сякаш за първи път в кариерата си те са наясно, че не съдии, не треньори, не психолози, а те самите са единствените и най-важни фактори за това, което предстои да се случи в този момент, разтегнат до 2 минути и 30 секунди.
Всяко изхвърляне на уред за мен е плашещо, а всяко хващане е болезнено отхвърляне на страха, който най-ясно описва изразът „един проблем по-малко“…
Ето го и онзи момент, който вчера глухото тупване, с което бухалката падна на килима, проби самоувереносттта на тези прекраси млади момичета. …. този път обаче грешките са за всички онези, които очакваха провала им. , които злорадстваха в продупчените си миши душички. Този път изпускането беше за ансамбъла на Италия – те изпуснаха медала от Олимпиада, а финалният акорд с 2 бухалки на Рени беше и краят на дълго, вълнуващо, емоционално и вдъхновяващо представление на сцена, застлана с килим за художествена гимнастика. Това беше и последната животозасташаваща систола на тяхното общо сърце…. След нея. то продължи да бие, но без инфарктни моменти…..
Това е той – моят наистина много, много незабравим момент в спорта. След него преживях радостта от това да посрещнем с дъщеря ми момичетата на аерогарата в София при завръщането им от Рио. Бяхме и част от бенефиса им в зала „Арена Армеец“, която наистина предпочитам като зала за гимнастика, а не като военна полева болница От този БЕНЕФИС аз останах с едно непроменено очакване – да видя за един последен път, ама наистина последен, прекрасните 5 ленти на ЗЛАТНИТЕ от сезон 2016 пред българска публика – тогава те не представиха нито едно свое ансамблово съчетание, но аз все още очаквам и броя дните до момента, когато това ще се случи….
И като за финал ще се върна към онова, с което започнах пътешествието си из спомените за не толкова далечната 2016 г. – сравнението между спорта и шаблонността, произхождащо от този така неиздържан израз, постановяващ твърдението, че само победителите (шампионите) ги били помнили Признавам си – не помня по никакъв начин какви съчетания ни предложиха олимпийските ансамблови шампионки от Рио 2016 г. – момичетата от Русия. Вероятно са били за златен медал Помня обаче сълзите от вълнение в очите на нашите момичета, на сребърните медалистки от Испания и на ансамбъла на Италия, които също се надяваха на олимпийски медал….
За мен върховете в спорта се съизмерват с ВЪЛНЕНИЕТО, което са предизвикали а вълнуващи в залата по гимнастика на летните Олимпийски игри в Бразилия на 21 август 2016 г. бяха едва 3 ансамъла – тези на Италия, Испания и на България. Което вълнение междувпрочем се запази и за следващия олимпийски цикъл Макар испанките да нямат значими успехи за периода 2017 – 2020 г., хрумките в художественото изпълнение и оригинални елементи, които показват, ме изваждат от вялостта, с която руския ансамбъл ме наказва Италия са винаги на върха, където задават тенденциите.
А ДИАМАНТИТЕ на Весела са повече от достойни наследнички на ЗЛАТНИТЕ – те са новите диктаторки в ансамбловата художествена гимнастика за последните 4 години. Имат ли абсолютна европейска или световна титла?! Ами не. ПОМНИ ли ги обаче общността на художествената гимнастика – съдии, треньори, състезателки, фенове?! О, да – не само ги помни, ами и ги чакат за глътка свеж въздух и вдъхновение сред дебрите на изключително сложния и задаващ доста еднообразна схематичност нов ПРАВИЛНИК.
Акордът на Рени с бухалки изравни сърдечния ритъм на общото сърце на ЗЛАТНИТЕ и даде началото на ДИАМАНТЕНОТО сърцебиене на българската художествена гимнастика… Без шаблони…“
Анелия Донева
