Моят незбравим спортен момент беше през 2018г. на Световното първенство по художествена гимнастика. Бяхме закупли билети отрано и най-сетне денят настъпи. Датата беше 15.09., но вместо на училище децата и родителите им се бяха запътили към „Арена Армеец“. Арената, която щеше да стане свидетел на най-чаканато състезание през целия сезон. Знаех, че България за последно беше домакин на състезание от такъв ранг през далечната 1987 г. и се бях подготвила за нещо грандиозно. Разбира се, г-жа Раева и федерацията, бяха надминали очакванията ми. Още на входа те посрещаха с българското знаме, ние естествено си носехме, както и тромби и свирки. Бяхме от първите пристигнали и залата постепенно започна да се пълни.
Помня, че жребият беше отредил нашият ансамбъл да е с един от последните номера в стартовите списъци. Даже мисля, че така беше по-добре, за да се насладим максимално на всички отбори и потопим в атмосферата. Ето, че след дълго чакане дойде моментът да играят и нашите български лъвчета. Цялата зала беше на крака. Всички викахме и скачахме, със знамена в ръцете. Мисля, че два реда зад нас стояха и онези невероятни фенки от Испания, които с букви в ръцете изписваха queens и отстрани имаше по една червена роза! Смея да твърдя, че тези момичета викаха и подкрепяха повече нашия отбор, отколкото испанския. Още настръхвам, когато си спомня енергията в залата и как всички дишахме като един оранизъм. Само, който е бил там знае за какво говоря.
Първото им съчетание беше това с 3 топки и 2 въжета, което буквално подлудява публиката с всичките трудности и страхотна хореография, които има заложени в него. След изиграването доколкото помня бяхме втори във временното класиране (ако греша, моля поправете ме). Дойде моментът и за второто съчетание с 5 обръча. Отново всички на крака. Този път залата буквално щеше да изригне, вероятно защото това беше така да се нарече българското съчетание, по музика на Томас Бергерсен с участието на „Мистерията на българските гласове“. Може би е заради историята в съчетанието по легендата за нос Калиакра и 40-те девойки, които избрали смъртта пред това да изгубят честта си, или стъпките в края на съчетанието, наподобяващи ръченица, или самият финал със сплетените ръце на Ели и Лаура, най-вероятно е съвкупност от всичко изброено, но определено това ми е любимото съчетание на този ансамбъл до момента.
Част от публиката толкова беше шумна в стремежа си да подкрепи момичетата, че някои от тях не успяха да чуят стартовия сигнал и грешките започнаха още в самото начало. Изиграването беше с доста груби грешки и след финала се виждаха тъгата и разочарованието в очите на гимнастичките. Върховният момент настъпи, когато те бяха в “kiss and cry” зоната в очакване на оценката и цялата публика започнахме да викаме с колкото глас имаме: „Златни сте! Златни сте!“. Това е момент, който никога няма да забравя. Мисля, че всеки един тогава чувстваше това, което и аз.
В онзи момент никой в публиката не се интересуваше от класирането, първото място и златния медал. Да и на мен ми се искаше тези момичета да се окичат със световната титла в многобоя, защото го заслужаваха, но това, което направиха беше много по-голямо от златния медал. Емоцията, която ни подариха, сълзите напиращи в очите от чувство на гордост, споменът за цял живот, нито един медал не може да замени! Помня как след церемонията по награждаване море от хора с български знамена се изсипа пред залата и сякаш сърцето на България в този момент беше там, а моето за момент спря.
Всеки, интересуващ се от художествена гимнастика знае крайното класиране и събитията, които последваха на следващия ден. Но тази история не е за медали и титли, а за пет момичета, които за пореден път накараха хиляди хора да се чувстват горди от това, че са българи!
Теодора Гергинова