„Когато застанах на стартовото блокче се чувствах добре.
Този път нямах контузии, въпреки осемте операции за четири години и бях спечелил първите два кръга без да се изпотя, давайки най-доброто време в първите серии. Бях уверен и когато чух изстрела направих добър старт.
Влязох в своята крачка и до първия завой се чувствах комфортно. Тогава чух пукащ звук. Направих още две или три крачки и почувствах болката. Мислех, че съм прострелян, но тогава разпознах агонията.
Разтягал съм сухожилие и преди и болката е мъчителна: сякаш някой забива горещ нож зад коляното ти и го върти. Хванах се за крака, изрекох няколко ругатни и ударих мантинелата.
Не можех да повярвам, че след всичко тренировки се случва това. Огледах се, за да видя къде са останалите, а те имаха само 100 метра до финала. Спомням си как мислех, че ако стана мога да ги догоня и да се класирам за финала. Болката беше силна. Изкуцуках около 50 метра, бях на половината разстояние. Тогава осъзнах, че всичко свършва. Огледах се видях, че всички са финиширали. Но аз не обичам се да отказвам – дори в спор, питайте жена ми за това, и реших да завърша бягането сякаш това е последното ми бягане.
Лекарите и делегатите опитаха да ме спрат, но аз отказах. На около 100 метра от финала осъзнах, че на пистата има още някого.
Първо не осъзнах, че това е баща ми Джим. Той каза: „Дерек, аз съм, не е нужно да правиш това“. Отговорих: „Татко, искам да финиширам“. Той каза: „Добре. Започнахме това заедно и ще сега ще го завършим заедно.
Той ме отказа от опитите да тичам и вместо това ние ходехме, а той повтаряше: „Ти си шампион, няма какво да доказваш“.
Докуцукацме до финала прегърнати, само аз и баща ми, човекът с който съм толкова близък, който ме е подкрепял в цялата ми атлетическа кариера откакто бях на седем. После ми казаха, че 65 000 души са ни аплодирали на крака, но тогава не го осъзнавах. Плачех и веднага отидох в медицинската стая за преглед, после хванах автобуса за олимпийското село.
Мечтата ми приключи. В Сеул 4 години по-рано не стартирах заради травма в ахилеса и до името ми беше изписано „нестартирал“. Не исках да пишат „незавършил“ в Барселона.
Когато лекарят ми каза, че това е краят сякаш умрях. Повече не тичах, бях гневен две години. После един ден осъзнах, че има по-лоши неща от разтегнат мускул на състезание и, че е време да реша какво ще правя с живота си.
Днес не чувствам гняв, а само разочарование. Записите са използвани в реклами на Виза, Найк и Международния олимпийски комитет – нямам навик да ги гледам, но поне вече не ме боли от тях.
Ако не бях разтегнал мускула можеше да бъда олимпийски медалист, но сега обичам живота си. Сигурно нямаше да помагам на хората с лекциите си по мотивация или да играя за националния отбор по баскетбол какво направих, а баща ми нямаше да бъде помолен да носи олимпийския огън, което беше огромна чест за него“.
Ако все още не сте разпознали историята това е разказът от първо лице на Дерек Редмънд. Ако не сте гледали това бягане, вижте го във видеото по-долу. На днешната дата преди 24 години той и баща му участваха в едно от най-паметните бягания на олимпийски игри.
50-годишният Дерек е световен шампион с щафетата на Великобритания през 1991-а и европейски 4 години по-рано. В момента освен лектор е ТВ коментатор и води свое шоу за баскетбол.
Точно 20 години след Игрите в Барселона баща му Джим беше след последните бегачи в щафетата с олимпийския огън за откриването на Игрите в Лондон. Тогава се пошегува, че трябва да влезе във форма, за да не се наложи синът му да помага.
Историята на Дерек Редмън беше основа на рекламен клип на МОК с мото: „Силата се мери в килограми. Скоростта се мери в секунди. Куражът? Не може да измерите куража“.
